Един полицай се приближи до Калин.
– А ти си? – попита го той, но не получи отговор.
– Ехо, на теб говоря – продължи полицая. – Близък ли си на жертвата?
Младото момче седеше така, сякаш си беше глътнало езика. Просто не знаеше какво да каже.
– Кажи нещо, иначе ще те арестувам. Какво правиш тук?
Калин най-после успя са събере сили. Изправи се и проговори:
– Аз… Аз живея тук.
Полицаят видя тъгата в очите му.
– Съжалявам за случилото се – каза му. – Моите съоблезнования. Близка ли ти беше?
– Как е станало? Кой го е направил?
Човека му обясни, че още не е ясно. Каза му също, че има голям шанс баща му да се оправи. Това му вдъхна някаква надежда, но въпреки това не можеше да повярва, че никога повече няма да види майка си. След като всички си тръгнаха той влезе в къщата. Не можеше да разбере пожар ли е станало, срутване ли е било…или може би и двете. Нищо не знаеше. Нищо не разбираше. Как така изведнъж… Започна да се разхожда из стаите на първия етаж или поне техните останки. Не се качи на втория, на третия, нито пък на четвъртия, защото вече ги нямаше. Бяха се превърнали в счупени тухли, паднали на шосето. Влезе в стаята на сестричката си, която така и не успя да види. Разбра, че е в нейната стая, защото видя разни играчки и изгорялото детско легло. Имаше и разни ританки, блузки…
***
Вики вече си беше тръгнала от дома на Тео и той се зае с почистването. Беше пълен хаос. На Симона, която беше негово гадже, изобщо не й се занимаваше с това. Абе, не беше от момичетата домакинии. И така, Тео започна и изчисти всичко съвсем сам, след което звънна на Калин, но той не вдигна. Тео много се изненада…че той винаги отговоряше. Ако се случи така, че да не може да говори, веднага изпращаше съобщение. Нещо става, помисли си той. Дали не беше прав? Много добре познаваше Калин и нормално, все пак той беше най-добрия му приятел. Както се казва, познаваха се от бебета.
– Я, чакай малко – каза си той. – Да не би да е с Вики… Офф, къде съм тръгнал? Кой знае к’во правят в момента, ще взема да ги прекъсна.
Тео се замисли и реши да почака. Какво да чака? Може би телефонно обаждане. Точно така. Телефонът му звънна. Звънна, да, но не беше Калин.
– Ало.
– Здрасти, Тео – беше гласа на Вики. – Калин дойде ли? Нали остава плана за басейна… Не, не е с мен… Сигурно спи… Остави го да си почине… Добре, хайде. После ще говорим.
Вики затвори телефона и се хвърли на леглото. Секунди по-късно в стаята й влезе Ивета, нейната майка.
– Охо, госпожицата се е прибрала. Къде беше вчера цял ден и цяла нощ. Къде се скита, скитница такава.
– Мамо, моля те. Не ми е до теб.
– Как така не ти е до мен? Аз съм ти майка, трябва да ме слушаш.
Вики се изсмя и излезе от стаята като каза:
– Нещо много взе да се вживяваш.
Ивета не знаеше какво да каже. Храни куче, да те лае, помисли си.
Вики влезе в стаята, взе си банския и се запъти към дома на Тео. След 5-6 минути ходене тя стигна и директно отвори вратата – навик. Влезе в хола, нямаше никой. Качи се в стаята на Тео и влезе, но веднага след това излезе.
– Можеше първо да почукаш, бе.
Видя го гол, чисто гол. Потъна в земята от срам. След като се облече Тео излезе.
– Какво правиш тук?
– Нали ще ходим на плаж!? Калин още ли го няма.
– Не
– Сега ще му звънна.
– Не си прави труда – каза й той. – Звънях му сто пъти. Не вдига.
– На мен ще вдигне – тя набра номера му и очевидно остана разочарована. – Затвори ми. Не го е срам.
– Аз отивам у тях. Идваш ли?
– Да вървим.
След около три минути те стигнаха до улицата, на която довчера се намираше къщата на Калин.
– Човек – засмя се Вики, – май объркахме пътя.
– Вярно – потвърди той. – Да не сме в някоя циганска махала?
Тъкмо се канеше да отговори с някоя расистска шега, но видя нещо, което я накара да замръзне.
– Тео, Тео…
– Какво има?
– Това там не е ли Калин?
– Но… какво, по дяволите, прави там.
– Сега щече разберем.
Двамата се затичаха и след няколко секунди стигнаха до срутената къща.
– Брат, какво правиш в тая барака.
Калин дълго го гледаше, сякаш с омраза.
– Как какво? Това е моя дом.
Тео му се изсмя в лицето.
– Шегуваш ли се? Хайде, ставай. Отиваме на плаж.
Калин едва сдържаше сълзите си.
– Нима не помниш тази улица – започна той. – Къде карахме колело като малки? Къде? Отговори ми.
Тео се обърна и се огледа. Забеляза заведението, в което преди години майките им пиеха заедно кафе. Не знаеше как да отвърне. Изгуби ума и дума.
Калин стана от земята, приближи се до приятеля си и започна да го бута и блъска.
– Ти си виновен! Ти, чу ли? Ти си виновен. Ако не беше ме накарал да идвам у вас, сега майка ми щеше да е тук, или поне нямаше да си отиде без да ме види.
Макар че не искаше, той отново започна да плаче. Тео го прегърна без да каже нищо. Какво можеше да каже? Думите не стигаха.
***
Мина се цяла седмица. Калин започна да се съвзема. Започна да разбира, че няма смисъл да се измъчва. “Животът продължава” беше фразата, която най-често си повтаряше. Осъзна, че трябва да се вземе в ръце, когато разбра, че баща му също е починал…
През цялата седмица той спеше като истински клошар. Всяка вечер взимаше кашони от близкия магазин, постиляше ги в стаята на сестра си и лягаше. Можеше ако иска да отиде на хотел, но не му се напускаше това място… Днес обаче реши да сложи край на този кошмар. Стана и отиде в дома на приятелката си, която много се зарадва, че най-накрая е разбрал. Разбира се, няма как да забрави родителите си. Двамата с Вики, както и Тео, решиха да отидат да хапнат навън. Калин искаше да им предложи нещо. Стигнаха те в ресторанта, поръчаха си и започнаха да хапват.
– Е, какво щеше да ни казваш?
– Да, казвай вече. Ще умра от любопитство – допълни Вики.
– Ами… Ще ви кажа, но ми обещайте, че няма да се смеете.
– Стига глупости – каза Тео. – За какво да ти се смеем. Хайде, казвай.
– Ами аз мисля да започна някакъв бизнес.
– WOW! Какъв?
– Не знам, Тео. Колебая се между магазинче за сандвичи или някаква дискотека.
– Ако продаваш бургери, ще съм ти най-редовния клиент.
– А ако отвориш доскотека, няма да изляза оттам – засмя се Вики.
– Всъщност, брат, защо направо не отвориш и двете. Можеш да си го позволиш. Тъпкан си с пари, а и ще си върнеш инвестицията в пъти.
В този момент към тях се приближи едно момиче и им даде сметката. 96,61лв. Нищо особено. Калин извади и даде картата си.
– Заповядайте.
Тя я взе, сложи я в устройството и накара Калин да си въведе кода, той това и направи.
– Извенете, но не може да платите, поне не с тази карта.
– Защо, някакъв проблем ли има?
– Ами баланса ви е точно 0.00лв.
Коментари
Публикуване на коментар