Течение 6

На сутринта Калин беше събуден от целувката на Вики.
– Какво… Какво правиш тук?
– Беб, дойдох да ти се извиня. Бях груба.
– Тоест?
– … Обичам те. Много те обичам.
– Нали ми каза, че…
– Недей, моля те. Казах ти, бях нервна. Не исках да те нараня. Хайде, ставай. Направих кейк и от твоите любовни кексчета.
– Вики…
– Кажи, глупаче?
– Обичам те! Много те обичам. Обичам те! Обичам те!
– Да, знам, че ме обичаш – беше гласът на Тео, който дойде, за да го събуди.
– Офф!
– Любовен сън, а?
– Сън ли? То това си беше чист кошмар.
– К’во сънува?
– Все тая. Колко е часа?
– Осем.
– Ауч! Трябва да ставам
– Ела да закусиш. Изпратих Симона да купи някви сандвичи.
– Абе, ти това момиче за доставчик ли го имаш? – отвърна Калин, ставайки от леглото.
– Трябва да върши и нещо полезно, не може само да точи от кредитните карти.
– Момиче е, знаеш ги к’ви са.
– Ти в колко трябва да си в заведението?
– 09:00ч.
– А! Значи има време. Да те закарам, ако искаш.
– Не, няма нужда. No. 216 минава оттам.
– Какво?
– Автобусът – засмя се Калин.
– Ааа! Добре! Хайде да слизаме долу.
Момчета слезнаха долу, за да хапнат.
– Умирам от глад, братле – каза Тео.
– Със всички ни е така, тоест и аз.
– Леле!
– Ама оти окаш?
– Тази да не стана на сандвич!?
– Тук съм, не мрънкай.
– Оо, любима!
– Не се подмазвай. Чух те.
– Ааа, моля ви! Вместо да се карате, може да отворите пликовете.
Тримата започнаха да хапват. Калин избърза да се нахрани, за да отиде на работа. На излизане Тео започна да прави неща, типични за пра баба.
– Братле, чакай малко.
– Да не си нова година, за да те чакам?!
Той се върна с кана вода и след като Калин излезе той я изсипа на улицата.
– Да ти върви по вода и умната.
– Е, ако не е умната, ще е русата.
***
Още щом се събуди Вики се обади на Краси.
– Събудих ли те, захарче?… О, извинявай. После ще ти звънна… Защо къде ще ходиш?… Ойй и какво ще работи моето момче?… Барман?… Не знам, сигурно ще ти отива… Да дойда ли с теб?… Както искаш, после мини през нас… И аз теб, допосле.
***
В едно отдалечено местенце имаше един приют за изоставени деца. В него всички живееха заедно, без значение възрастта. Това обаче не беше място, което се грижеше за децата, а напротив. Това е най-лошото място, където някой може да попадне. Там възпитателите не гледаха да се грижат за децата, а просто да дойде петнадесето число на месеца, за да си вземат заплатите. На това място абсолютно всеки ден се случваха ужасни неща. Като започнем от обиди, минем през побоища и стигнем до брутални изнасилвания…както на момиченца, така и на момченца. Съвсем скоро там беше настанено едно момиче, което макар че беше на около 7 години, не можеше да говори. Беше претърпяла сериозна травма. Всичките в дома не знаеха как се казва и затова й дадоха ново име – Кристина.
Там живееше и едно 16-годишно момче, което се казваше Филип. Може да се каже, че той беше щефа на килията. Наистина си беше килия. Всичко се случваше по неговите правила. Всички му играеха по свирката, защото в противен случай…може да се досетите.
Днес на негов прицел беше малката Криси
– Ей, кукло – каза й той. – Ставай.
Тя горката стана без да каже нищо. Беше много изплашена. Целта му беше да й вземе храната, защото порцията, която му се полагаше, определено не му стигаше. Нормално! Някакъв бъркоч с филия стар хляб за 16-годишен?? Не се връзва.
– Виж, малката. Досега все се лишавах. Някога искал ли съм нещо от теб?
Тя поклати глава, което значеше “не”.
– Не съм, точно така – каза Филип, разхождайки се из стаята. – Само от теб лошо не съм видял.
Криси го погледна с въпросителен поглед. Искаше да разбере какво иска този от нея и той сякаш я разбра.
– Днес няма да закусваш и обядваш, нито пък вечеряш.
– Но… Аз… Гладна съм. Ще кажа на госпожата
– Абе, ти чуваш ли ме к’во ти приказвам.
Последва един шамар, след което тя направо падна на земята.
– Днес няма да ядеш? Ясно ли ти е, ве?
– Брат, спри се – обади се Ради, приятел на Филип, който също пострада.
– Колко пъти трябва да ти казвам, че когато говоря, не трябва да ме прекъсваш.
Криси изяде още няколко шамара и ритника докато най-накрая се съгласи да остане гладна. Горкото момиче не спря да плаче. Болеше я страшно много.
***
Калин вече беше пристигнал в заведението. Там го очакваше Михаела – момичето, на което беше наредено да го чака. Тя се приближи до него и двамата се здрависаха.
– Ти трабва да си Калин, нали? Аз съм Михаела. Много ми е приятно.
– И на мен също. Шефа къде е.
– Наложи се да излезе, защото има важна среща. Нареди ми аз да те запозная с работата тук.
– Ами добре. Да започваме.
– Брат, по-яка работа няма да си намериш, повярвай ми.
– О, така ли?
– Абсолютно! То тук това не е работа, а Клуб “Веселие”. Сеш се.
– Е, ти пък още малко ще кажеш, че съм попаднал в рая.
– Няма да го кажа, защото тук е по-хубаво. Персонала е много як, шефа също. Ще ти хареса… Така… Да ти покажа твоето място, заведе го близо до бара.
– Виж сега, – започна Михаела – тук зад това прозорче са готвачите. Виждаш това устройство, нали?
– Какво за него?
– На него маркираш поръчките и нашите готини готвачи ги приготвят, след това ги взимаш и ги носиш на драгите ни зрители, демек клиентите.
– Да, такива имаше и в Америка.
– Е, значи не ти е напълно непознато. Хей, виж. Дойдоха клиенти… Хайде, ти си. Вземи – каза му тя, подавайки му устройството, на което се записваха поръчките.
Калин си сложи престилката и отиде до първите си клиенти.
– Добър ден! Какво ще желаете?
Изрече тези думи с много сладка усмивка, което накара клиентите да му оставят доста голям бакшиш. След тези имаше и още, пак бакшиш. Първият му работен ден мина много добре. През цялото време си говореше с красивата и адски печената Михаела. Тя беше на 21. На този ден нямаше много работа и затова бяха само двамата и готвачите. Иначе да. Персоналът беше огромен и също доста забавен. Преди да затворят Михаела и Калин седнаха да хапнат.
– Ммм – измрънка той.
– Харесва ли ти?
– Да, много.
– Е, да! Нормално. Все пак са нашите готвачи, не на тия изроди отсреща.
– Не говори така бе, момиче – каза през смях той.
– Така де! Всеки казва, че тук е по-вкусно.
– Е, не знам
– Както и да е. Ти с колата ли си? С какво ще си ходиш.
– Каква кола? Аз едвам събирам да си купя една баничка, ти за кола ми говориш.
– Ти сериозно ли?
– Така де! Днес започнах работа.
– … И с какво ще си ходиш!
– Ами с каквото дойдох, тоест с автобуса.
– Къде живееш?
– В Бояна
– Яко!
– Къщата е на мой приятел.
– Ако искаш, ще те закарам.
– И ти ли живееш там? Не съм те виждал.
– Не, но минавам оттам.
– Ясно. Ами не мога да ти откажа.
– Ами тогава ако си се нахранил, да тръгваме.
– Да вървим.
***
В дома на Тео положението беше леко напечено. Симона е скандал!
– Не ми обяснявай – викаше Мони. – Мисля, че този дом е наш. Не сме социални грижи, за да прибираме хора от улицата.
– Той е мой приятел.
– Мен к’во ме интересува къв ти е. На мен не ми е никакъв, тъй че да си събира парцалките и да се маха.
Тео започна да се ядосва.
– Искаш да го изгоня, така ли?
– Да, точно така!
– Хубаво! Гоня го и къде отива? На улицата. Няма си никой и нищо.
– Абе, мен к’во ме интересува т’ва? Нали аз си имам. Не ме интересуват другите.
– Е, не! Не мога да те позная.
– Виж, сега като си дойде му казваш, че майка ти ще идва и го гониш.
– Луда ли си? Не мога да го направя.
– И защо да не можеш?
– Приятели сме от деца. Само с него съм се карал последно в децката градина.
– Не мога да повярвам – каза тя, отивайки в стаята, където набързо си събра багажа.
– Почакай. Какво правиш?
– Ти изобщо не ме обичаш. Нямам работа в дома на човек, който не ме обича.
– Стига глупости. Казах ти, че не мога да постъпя така с него. Сърце не ми дава.
– Тъкмо мислех да ти кажа да избереш един от двама ни, но ти вече избра…онова бедняче. Аре, много ти здраве – каза тя, затръшвайки вратата.
Точно когато излезе от къщата се засече с Калин.
– Какво става, Мони? – попита я той. – Отиваш ли някъде?
– Отивам, да – отвърна хладно. – Отивам на почивка.
И двамата продължиха по пътя си. Калин влезе в къщата и видя разтроения си приятел, който вече ронеше сълзи. Страшно много обичаше приятелката си, както и Калин.
– Братле, какво ти е? Какво е станало?