Течение 11

Часът беше 02:27. Вики лежеше по прашки и сутиен на спалнята в новия апартамент на Краси, който беше доста луксозен. Беше пръснал луди пари за обзавеждането. Винаги по това време на нощта той си взимаше душ, защото ежедневния му график в този час беше все същия… секс. В банята му беше пълно с всички световно известни марки хигиенични и козметични продукти. Краси беше бетер момичетата. Грижеше се за външния си вид дори повече от тях.
След около десет минути той излезе от банята по хавлия и отиде при гаджето си.
– К’во става, маце?
– Чакам те.
Той се наведе и я щипна по бузките…на лицето.
– Оййй! Защо ли ме чакаш?
– Спи ми се. Искам гуш.
Той се засмя със цяло гърло.
– Първо влизаш с мене гола пак да си взема душ и докато те къпя в дупето ти ще има много муш и чак след това ще получиш в леглото гуш – пак се засмя. – После пак кажи, че не ме бива по поезията.
– Това не е поезия. Това е показател.
– Показател на какво?
– На какво ли? Чакай да помисля… А! Сетих се! Показва, че имаш мръсно подсъзнание.
– Завиждаш. Вместо да се радваш, че измислям такива рими, ти… Кой знае. Може някой ден да стана известен рапър. По-добър от Еминем.
– Стига си се лигавил. Спи ми се. Ела да си лягаме.
– А ти стига си ми се дърпала. Чука ми се. Почваме ли?
– Утре за закуска. Сега лягай.
– Добре, лягам.
Краси легна върху нея и започна да я целува.
– Стига де – смеше се тя. – Имам гъдел.
Телефонът звънна.
– Беб, почакай. Може да е мама.
– Все да чакам.
Вики вдигна.
– Кажи, Тео – Краси изви вежди. – Какво е станало пак?… В болница ли?… Е, и аз к’во трябва да направя?… Няма да дойда. Откакто скъсахме той дори не ме поздравява… Казах “Не”. Лека нощ.
Тя затвори телефона.
– Какво стана?
– Калин…
– Оф, пак ли това бедняче. Та, какво за него?
– В болница е.
– Опа – извика той. – Стана ми интересно. Кажи какво е станало. Почакай! Нека да позная… Опитал се е да открадне хляб и лютеница, но не е успял и са го пребили от бой. Сега е с 261 шева на главата.
Двамата избухнаха в смях.
– Все тая – каза Вики. – Не ни засяга. Негова си работа.
– На теб какво…да не би да ти стана жал за него.
– Не говори глупости. Защо да ми е жал за тоя.
– Някога си го обичала.
– Е, сам го каза. “НЯКОГА”
– А сега не го ли обичаш.
– Стига глупости. Аз обичам само теб.
– Признай, че при първа възможност би се върнала при него.
– Ха! Как ли пък не. За какво ми е момче, което не може да ми купи дори едно кафе… Чакай малко… Ти да не би да ревнуваш… Даа! Ревнуваш.
– От тоя ли, бе! Моля ти се.
– Добре, както и да е. Да си лягаме.
– Няма пък!
– Така ли!? И какво ще правим.
Краси й се усмихна.

***

В болницата всички бяха доста тъжни, най-вече Михаела. Не спираше да си спомня онзи момент… Моментът, в който видя пръсната глава на гаджето си, както и кръвта, която хвърчеше от нея… Беше ужасно…
Тео се приближи до нея с бургер в ръка.
– Цял ден не си яла нищо – каза й той. – Хапни.
– Не искам, не съм гладна…
Последва дълго мълчание.
– Виж само какво стана – продума Тео. – С какво го е заслужил!?
– И аз това се питам.
Михаела не успя да сдържи сълзите си и заплака.
– Стига, недей да плачеш. Моля те, недей.
– Какво друго мога да правя. Да вляза, да изключа системите и да се метна от покрива на болницата ли. Това ли? Няма да е зле.
– Стига! Аз изгубих всякаква…
– Добър вечер, младежи – чу се гласа на полицая, който трябваше да дойде. – Всъщност вечерта не е никак добре, но…
– Така е – отвърна Тео.
– Кой е бил на местопрестъплението?
– Аз – излъга Тео. – Всъщност тя беше там, но аз ще говоря вместо нея. Зная какво се е слу…
– Как така ти ще говориш вместо нея? Да не си й секретарка. Аман! … Хайде, момиче. Ела с нас.
– Казах, че аз ще дойда. Не виждаш ли, че е в шок.
– Тео, стига. Аз бях там, така че аз ще говоря. Благодаря ти все пак.

***

Секса вървеше по мед и масло. Въпреки дърпането на Вики, решението на Краси успя да надделее. На нея определено й харесваше мургавото, или по-скоро препеченото му мускулесто тяло.
– Гот ли ти е, а? – изръмжа той.
– О, да. Не спирай.
Краси се засмя, след което й пусна език и каза:
– Айй, стига толкова.
– Да бе! Не е честно.
– Спи ми се. Лека нощ.
– О, не си познал.
Тя се качи върху него и… дий коньо.
– Кучка го играеш.
Той забърза темпото, което я накара да се откаже, защото тия сантиметри… хах!
– Je t’aime! – каза тя.
– Ко каза, ко?
– Обичам те.
– Подмазвачка, айде заспивай.

***

След около един час Михела вече беше започнала да дава показания…
– Така, г-це. Каква работа имахте в това село?
– Калин трябваше да се срещне с един човек. Точно когато беше запалил колата и се канеше да тръгне, аз реших да отида с него и добре, че отидох.
– Вие познавахте ли този мъж преди да отидете там, имал ли е врагове?
– Не. За пръв път го видях…, а и за последен, но ми направи добро впечатление. Не ми се вярва такъв човек да има врагове.
– Какво имате предвид?
– Ами, човекът живееше на село. Грижеше се за голямата градина, както и за десетки животни. Личеше си, че по цял ден се занимава с това. Стори ми се доста свестен човечец.
– А ранения?
– Не Ви разбрах, какво за Калин?
– Той познавал ли е починалия мъж?
– Вижте, малко е сложно. Данчо, така се казва човекът, е дядо на гаджето ми, но никога досега не го е виждал.
– Защо не го е виждал?
– Не знам. Калин дори не знаеше, че има дядо.
– Добре, добре. А как се озовахте там.
– Тео…, най-добрия приятел на Калин, е разбрал, че има дядо, който го търси, за да му каже нещо много важно. Отидохме да разберем какво е.
– И какво беше?