Течение 13

Иван и Георги бяха в един склад и обмисляха вариант как да изчезнат от страната. Убиецът беше доста нервен и не спираше да крещи.
– Спри да ми викаш – ядоса се накрая Гошо. – Ти си виновен за всичко. Хубаво, видя сметката на старчето, но защо ти беше да стреляш по Калин.
– Не исках да застрелям него. Той ми трябва.
– Тогава защо стреля отново.
– Исках да пръсна тиквата на онзи вампир, но онова копеле стана и…
– Какво мислиш да правиш?
– Правиш? Не забравяй, че и ти си с мен. Заедно започнахме всичко това, заедно ще го приключим.
– Бате, аз не искам. Започна да става опасно. Имам жена и деца…не ми се влиза в затвора.
– Страхливец!
– Хайде, аз тръгвам.
Иван го хвана и го бутна на земята. Последва ритник.
– Не се опитвай да бягаш, защото в противен случай…ще отидеш да правиш компания на онзи глезанчо Калин.

***

На централната ЖП гара пристигна влака от Солун, от който слезе 32-годишния Димитър. Той беше отишъл там заради една полицейска операция. Да, той беше полицай. Тъй като нямаше къде да отиде, а и не му се даваха пари за хотел, той реши да звънне на своя приятел Тео.

***

Когато телефона му звънна той тъкмо влизаше в болницата.
– Ало – вдигна той. – Да, аз съм… Хмм… И откъде ме познаваш?… Идиот! Трябваше с това да започнеш – Тео стигна до стаята на Калин. – Дошъл си? … Добре, ела в нас. Ключовете са под саксията… Окей, разбрахме се. Сега обаче трябва да затварям. Хайде, братле. Ще се видим после.
Тео затвори телефона и се приближи до стаята. Видя как отвеждат Калин. Не знаеше къде. Трябваше да разбере…
Точно когато се канеше да попита, видя как покриват лицето му с белия плат.

***

Краси целуна гаджето си по бузата и тя се събуди.
– Добро утро! Отиваш ли някъде?
– Да, миличка. Днес имаме много работа и е напълно възможно да закъснея, така че не ме чакай.
– Искам гуш.
– Закъснявам. Довечера. Хайде, аз съм тръгвам.
– Bye, bye!
Той излезе и тя стана. Облече се и отиде в банята, за да си измие лицето, след което влезе в хола. Мислеше си да си направи кафе, но се сети че прислужничката всеки момент щеше да дойде. Защо да не се възползва. Пусна си телевизора и загледа…
Сетне се сети за разговора с майка си. Тя й беше казала за злополуката, сполетяла Калин. Въпреки че не се разбираха много добре, тя се чувстваше длъжна да отиде и да го види. Все пак се познават от малки деца. На излизане телефонът й звънна. Беше нейната най-добра приятелка Даниела.
– Кажи, Дани… Сега ли?… Ами бях тръгнало до… По работа, но нищо. Не е чак толкова важно. Ти сега къде си… Окей, чакай ме там.
Вики си сложи очилата и шапка и излезе.

***

Бандата на Иван се състоеше от много хора, едни от тях бяха Калоян и Александър. Те бяха заловили Ивайло и може да се каже, че се опитваха да го изтезават. От няколко дни го държаха в една барака на място, което беше откъснато от света. Наоколо нямаше нито къщи, нито магазини. Абе, никакъв признак за живот. Това беше в плюс за Иван и в минус за Иво. В крайна сметка Иван не забрави, че преди всичко е човек. Той реши, че няма смисъл да държи копелето, както го наричаше той. Затова те решиха да го екстрадират в Германия.

***

Вики и Даниела бяха в мола. Разглеждаха и купуваха всичко, което видят.
– Отдавна не сме излизали – каза Дани. – Липсваше ми това.
– Кое по-точно – засмя се Вики.
– Как кое? Да харчим пари заедно.
– Леле! Опасна си!
– Онова момче от снимката, дето качи снощи…
– Красимир ли?
– Така ли се казва? Не знаех. Знам само едно. Много е готин. Искам да спя с него.
– Ъ! Ъ! Не си познала.
– Хах! Ти сигурно вече си го пробвала. Как е в леглото. Голям ли му е? Колко…
– Бла-бла! К’ви са тия въпроси. Много ясно, че съм го пробвала… Все пак ми е гадже.
– Моля? И не си ми казала?
– Кога да ти кажа? Сама каза, че не сме се виждали отдавна. Както и да е. Вече знаеш.
– И как е в леглото.
– Ами… Спи чисто гол.
– Айй! Брутално! Сигурно всяка вечер…
– Дани, престани. Като си се разгонила ходи си намери някой да те оправи. Дойдох, за да пазарувам, а не да слушам твоите глупости.

***

Няколко часа по-късно Михаела реши да отиде в болницата, надявайки се, че това, което беше сънувала, е просто ужасен кошмар. Веднага се запъти към интензивното, но там нямаше никой.
– Сигурно е излязъл от комата – каза си тя и се запъти към стаята му.
Не посмя да отвори вратата. Чувстваше страх…заради съня. Тя беше откачила. Не беше на себе си. Непрекъснато й се привиждаха и причуваха разни неща, свързани с Калин…
След около двадесетина минути колебание тя най-сетне се реши да отвори вратата. Отвори я и какво да види? Тео седеше на леглото и плачеше, галейки възглавницата. Говореше…
– … с теб. Знаеш! Никога не съм те предал, нито пък ти мен. Знам, че сега ако беше тук, нямаше да позволиш да страдаме, но… Теб вече те няма. Няма те. Защо ни остави?… Та, ти си толкова млад. Рано ти беше. Не биваше… Но знаеш ли… Аз съм виновен за всичко. Мишето е права. Ако не бях започнал да търся дядо ти, сега щяхме да си бъдем вкъщи, щяхме да гледаме филми и да пием бира… Съжалявам… Проклет да съм… Почивай в мир, братле. Ще те помня такъв, какъвто винаги си бил… Най-добрия човек, приятел и брат на света… Обичам те!
Тео стана и тръгна към вратата. Видя Михаела, която… Странно! Усмихваше се.
– Защо го правиш? – изсмя му се тя.
Той обаче я прегърна и отново започна да плаче.
– Няма го, Мише. Калин вече го няма.
– 1 април отдавна мина. Стига глупости.
Тео се отскубна от прегръдката, погледна я с тъжния си поглед и излезе от мрачната стая.
Тя горката излезе извън контрол и се затича към най-долния етаж, където за изключително малко време успя да намери моргата. Никой не би повярвал, че тя някога ще застане пред вратата на такова помещение… Сега тя не само че влезе, но и започна да отвива всички тела, търсейки това на Калин.