Тео кацна в Лондон. Беше доста уморен, даже по-скоро изтощен. Не толкова от самия път, колкото от нещата, които се случиха. На него изобщо не му беше до ядене, но все пак реши да седне и да хапне, защо вече направо му се виеше свят. Влезе в един FastFood и се приближи до витрината. Имаше от пиле мляко. Не се наложи много да избира, беше му все тая. Важното бе просто да хапне нещо.
– Един бургер – поръча той.
След около две минути той си взе сандвича и се запъти към дома на родителите си. Не им беше казал, че ще идва. Можеше да хване такси или поне да се качи на нещо, но не го направи. Искаше му се да повърви пеша. Така се сети за това:
Тримата тръгнаха по една пътечка, която водеше към едно ресторантче. След около десетина минути ходене пеша Тео каза.
– Човек, трябваше да тръгнем с колата. Заболяха ме…
– Как ли пък не! Схвана ми се задника от седене. Върви и не се оплаквай, лежляк такъв. Е, почти стигнахме.
– Дето се вика…много мина, мъничко остана – допълни Вики.
– Ъ, виж как знаеш.
След още толкова минути ходене те стигнаха. Тео веднага се приближи до масите пред ресторанта и седна.
– Релакс – каза той.
– Да, да – каза Калин. – Почини си, че след малко пак трябва да се връщаме, не знам дали знаеш.
Едва не се разплака.
***
Михаела се опитваше да накара Калин да си спомни нещо, но не успяваше. Страхуваше се, че той никога няма да си възвърне паметта.
– Още колко ще стоя тук? Искам да си ходя?
– О, душичка. Знам, че вече ти е омръзнало, но се налага. Все пак трябва да се оправиш. Това е най-важното.
– Не виждаш ли, че съм добре. Даже да ти кажа не знам по каква причина съм тук. Хайде, заведе ми в нас.
– Но доктора каза да…
– Ти чуваш ли аз к’во ти казвам?
– Добре, добре. Не се ядосвай. Ще говоря с него.
– Побързай. Задушавам се.
Михаела отиде при лекаря, който й обясни, че ако си тръгнат и се случи нещо, вината ще е изцяло тяхна, на нея и Калин.
– Готов ли си? – попита го тя.
– Тръгваме ли си?
– Да, нали това искаше?
– Леле, златна си.
***
Вики и Краси вече бяха в самолета. Докато гаджето му спеше, той реши да се възползва от ситуацията и веднага звънна на Бориса.
– Как си, палавницо… И аз съм добре… Не знам, но ще гледам да се върна бързо – Краси видя, че спящата красиваца се събужда. – Затварям, по-късно ще ти се обадя пак.
– Скъпи, кой беше?
– Ами…майка ми… Праща ти много поздрави.
– Кога най-после ще ме запознаеш с нея. Все казваш “тези дни”.
– Ами да. Тези дни ще е.
– Много смешно
– Добре де. Обещавам ти, че като се върнем ще те запозная с мама и тате.
– А дали ще се върнем?
– Какво искаш да каже с това? – попита я той, но не получи отговор. – Ааа! Това с баща ти… Божа работа. Живота е кучка. Всичко може да очакваш от него.
– Нали си до мен – прегърна го тя. – Ще умрем заедно, това ми стига.
***
Няколко часа по-късно Михаела и Калин се бяха прибрали. Той беше легнал да си почине малко, след което отиде в хола.
– Ти още ли си тук? – попита я.
На Михаела хем й беше смешно, хем й беше тъжно. Как да му каже, че той живее в нейния дом, защото си няма такъв.
– Калине, мисля, че трябва да поговорим.
– Да говорим. Какво да говорим?
– За нас?
Той избухна в смях.
– Какво има да говорим? Ние се познаваме от сутринта, а ти вече искаш да ми станеш жена… Виж, знам, че съм готин, но така от вратата за краката… Не става.
– Поне не си загубил чувството си за хумор.
– Какъв хумор? Аз ти говоря сериозно.
Михаела се приближи до него и го попита:
– Ти наистина ли не ме помниш?
– Стига си ме питала едно и също нещо. Казах ти, че не те познавам… Ти твърдиш, че ме познаваш, така ли?
– Повече от теб самия.
– Добре. Тогава ще ми кажеш ли по каква причина бях в онази болница.
Това беше болната й тема. Само като се сетеше изпадаше в ужас. Гледката отново застна пред очите й и му разказа всичко с подробности.
– Ти май гледаш много филми.
– Казвам ти истината, защо не разбираш?
– Ауч! Пикае ми се. Къде е тоалетната.
– Стига си се преструвал. Знаеш.
– Не се преструвам. Откъде бих могъл да знам къде е шибания кеф.
Михаела отпи последната глътка от ART Water и хвърли шишето по него.
– Виж какъв инат си. Ще се изпуснеш в гащите, но няма да се предадеш. На втория етаж, вдясно първата врата.
***
Тео вече беше в дома на родителите си. Още щом дойде си легна без да каже нищо. Спа около 2-3 часа, след което отиде при тях.
– Тео, няма ли да ни кажеш какво ти е? – попита го Деница, неговата майка.
– Нищо ми няма.
– Е, как нищо – намеси се и Веско, баща му. – Бял си като платно.
– Толкова ли си личи?
– Хайде. Ако не кажеш на нас, на кой тогава?
– Мамо, помниш Калин, нали?
– Разбира се, че го помня. Та вие сте толкова добри приятели.
– Бяхме.
– Скарани сте. Сега разбирам.
– Не, нищо не разбираш.
– Е, стига де – намеси се бащата. – Вие сте така. Днес се карате, утре пак сте заедно. Всичко ще си дойде на мястото.
– Нищо няма да си дойде на мястото. Престанете!
– Защо, какво е станало?
– Стана това, че той вече го няма.
– Пак ли е заминал в Америка? Няма нищо, ще ти вземем един билет и ще те пратим при него.
– Хайде! – започна да крещи Тео. – Вървете и ми купете един билет. Искам при него. Вземете един, такъв за рая. Ако може, нека е еднопосочен. Отивайте, к’во още чакате. Няма ли да ми вземете.
Веско разбра за какво става въпрос и веднага го прегърна. Не му прилягаше на годините, но Тео започна да плаче като малко дете. Много обичаше Калин.
Коментари
Публикуване на коментар