Течение 17

На следващата сутрин Михаела се събуди в доста добро настроение, макар че гаджето й реши да спи на дивана в хола, а не до нея. Няма нищо. На нея й стигаше това, че е жив. Нищо друго не искаше…
Стана от леглото, облече се и слезе долу, за да приготви закуска, но изглежда някой я бе изпреварил. Калин не само беше приготвил ядене, но и го беше сервирал на масата. Михаела като го видя щеше да припадне.
– Ама ти сериозно ли? – попита изненадано тя.
– Сядай. Гладен съм.
– Е, не. Не мога да повярвам. Сега Тео ако беше тук, щеше… О, Боже! Трябваше да му се обадя.
– Кой е той? Гаджето ти?
– OMG! Не. Той е най-добрия ти приятел. Ти май наистина не помниш нищо.
– Припомни ми тогава. Кой съм?
– Изчакай малко.
Михаела звънна на Тео, но той не вдигна.
– Калине, започвам да се притеснявам за теб.
– В смисъл?
– Доктора ми каза, че това ще бъде само ден-два. Наистина ли не ме помниш?
– Михаела се казваше нали?
– Да – усмихна му се тя.
– И искаш да ми станеш гадже?
– Аз съм ти гадже.
Калин се засмя.
– Ама верно ли?
– Ти как мислиш?
– И как ще ми докажеш.
Михаела отново извади телефона си, но този път отвори галерията и му показа снимка, на която двамата се прегръщат.
– Това е само прегръдка – засмя се отново той.
Михаела му се усмихна доста <i> мазно </i>
– Добре, тогава виж този клип.
Тя му пусна едно от домашните им порно клипчета и той замръзна.
– Това е измама.
– Щом казваш

***

Краси и Вики лежаха на пясъка и си говореха. По-точно тя му говореше, защото той дремеше или поне се опитваше да дреме.
– Виж, захарче – говореше му сладко тя. – Като се оженим и имаме деца ще се премистим тук. Виж колко е хубаво.
– Като ударя от лотарията обаче.
– Уби момента, доволен ли си?
– Ти го уби. Вместо да се наслаждаваме на прекрасното време и гледка, ти ми говориш някакви пълни глупости. Аз да не съм чичко Паричко, за да живея в Дубай. Ако баща ми ни ми беше дал пари, нямаше да можем да стигнем и до Бургас. Бъди поне малко благодарна.
– Оф, добре – изръмжа тя, след което тръгна към водата.
– Къде отиваш, ела тук.
– Ще плувам, недей да идваш.

***

Тео и родителите му закусваха. На масата имаше най-различни неща – като започнем от пържените филийки, та чак до тортички и пасти. Богата софра.
– Защо не се храниш – попита го майка му. – Виж, има от любимите ти сандвичи.
– Не съм гладен, мамо. Остави ме.
– Тео, не може така. От вчера не си ял абсолютно нищо.
– Скъпа, остави го. Недей да го притискаш.
– Но…
– Казах. Аз после ще си поговоря с него…по мъжки.
– Отивам си в стаята… А мамо, случайно да си ми виждала телефона?
– Не, изобщо.
– ОК. Ще го потърся горе. Допосле.
Тео се качи в стаята и започна да търси… нищо.
– По дяволите – изкрещя той. – По дяволите! По дяволите! По дяволите! Няма го.
Той се хвърли на леглото.
– Братле, къде си…!?

***

Сам много помогна на Ивета да се оттърве от съдилищата. Благодарение на един негов приятел във болницата успя да изтрие записите от камерите без никой да забележи. Сега двамата вече бяха заедно. Имаха връзка. Каква продажница…

***

Калин гледаше на Михаела като болногледачка. Тя се чудеше какво да направи, за да успее да върне гаджето си към нормалния начин на живот.
– Калине, аз ще изляза за малко.
– Къде ще ходиш? – попита я той без да откъсва поглед от лаптопа.
– Да напазарувам нещо, хладилника е празен.
– Хубаво. Вземи едни спагети, доядоха ми се.
– Ще ти взема. Хайде, аз излизам и умната.
– Е, ако не е умната, ще е русата.
– Шегоубиец.
Михаела излезе и веднага се запъти към кабинета на д-р Красимиров. След около двадесетина минути тя беше при него и обсъждаха състоянието на Калин…
– Оф, д-ре. Спрете да ме гъбаркате. Той ще си спомни ли или не? Защо не помни? Кажете нещо.
– Точно за това исках да поговорим.
– Тогава да говорим. Слушам Ви.
– Изтрелът в главата му е засегнал важни части на мозъка и е напълно възможно никога да не си спомни кой е.
– Вие осъзнавате ли какво ми казвате д-ре? Нали онзи ден ми казахте, че е много добре.
– Още нищо не е доказано. Казвам само какви са възможните ситуации. Бъдете готови за всичко. Има шанс да развие и амнезия, която често да си <i> играе </i> с него.
– А сегашното му състояние лечимо ли е?
– Ами да. Би било добре да говорите с него, да се опитвате да му припомните много важни неща от неговия живот, благодарение на които да си спомни всичко с детайли. Ако не умеете това, препоръчвам Ви да се обърнете към специалисти.
– Например?
– Ами психолози.

***

Радостин се качи в стаята на Тео.
– Може ли?
– Влез, тате.
Той влезе и седна на леглото до него.
– Какво стана? Намери ли си телефона?
– Не, май съм го забравил в София. Сега сигурно Симона ми е звъняла един милион пъти.
– Ще ти купим нов, по-хубав. Много ли ти е мъчно за Калин?
– Не може да се опише тази мъка. От бебета все сме заедно и сега, когато вече го няма…
– Синко, знам, че ти е тежко, но няма смисъл да се натъжаваш. Каквото и да направиш, той няма да се върне. Никога.
– Е, сори, тате. Но не мога да стана и да се усмихна.
– Не съм казал такова нещо. This is the life. Раждаш се, живееш и умираш.
– Аз съм виновен. Ако не го бях пратил там…
– Да било и да не било, така било писано. Виж, искам да се вземеш в ръце. Имам един подарък за теб.
– Думай.
– Мислехме това да бъде подаръка за рождения ти ден, но нищо… Ще отваряме ресторант в центъра на София и ти ще се заемеш с него. Давам ти един капитал и оттам нататък всички приходи и разходи ще бъдат за теб. Знам, че от малък мечтаеш за това. За целта обаче, ще трябва да се върнеш обратно в България.