Течение 26

Краси се зарадва, когато прочете последните 10 “страници” от дневника на приятелката си. Самия той не знаеше дали му е бивша или настояща. Знаеше само, че е постъпил доста тъпо с нея.
– Любов моя – каза му Бориса. – Аз излизам. Ще ме изпратиш ли?
– Е, стига де. Изморен съм. Искам да поспя.
– Добре тогава – целуна го. – Утре ще се видим. Лека нощ на теб.
– И приятна работа на тебе.
Тя излезе и той остана сам.
Отвращаваше се от новата си. Всяка вечер отиваше да спи с други и после се връщаше при него. Отврат!

***

Разговорът между Тео и Калин беше дълъг. Започнаха преди около 2 часа и още продължаваха да говорят. Стигнаха до най-тежкия момент – денят, в който той загуби родителите си.
– Демек имам диплома за банкер?
– Да, но не е кой знае к’во. От гимназията е. За да станеш истински банкер, трябва да следваш.
– Щом знаеш толкова много за мен, значи наистина ме познаваш отдавна.
– Познавам те откакто се помня.
– А майка ми и баща ми къде са? Защо не са тук?
– Сигурен ли си, че искаш да знаеш?
– Настоявам.
– Виж, братле. Не искам отново да преминеш през целия този ужас… Те починаха.
– Как… Кога?
– Преди около година…
– Но… Защо? Как…во е станало? Как така ще умрат? Сам ли ще ме оставят?
Тео веднага си спомни как научи за смъртта:
– Човек – засмя се Вики, – май объркахме пътя.
– Вярно – потвърди той. – Да не сме в някоя циганска махала?
Тъкмо се канеше да отговори с някоя расистска шега, но видя нещо, което я накара да замръзне.
– Тео, Тео…
– Какво има?
– Това там не е ли Калин?
– Но… какво, по дяволите, прави там.
– Сега щече разберем.
Двамата се затичаха и след няколко секунди стигнаха до срутената къща.
– Брат, какво правиш в тая барака.
Калин дълго го гледаше, сякаш с омраза.
– Как какво? Това е моя дом.
Тео му се изсмя в лицето.
– Шегуваш ли се? Хайде, ставай. Отиваме на плаж.
Калин едва сдържаше сълзите си.
– Нима не помниш тази улица – започна той. – Къде карахме колело като малки? Къде? Отговори ми.
Тео се обърна и се огледа. Забеляза заведението, в което преди години майките им пиеха заедно кафе. Не знаеше как да отвърне. Изгуби ума и дума.
Калин стана от земята, приближи се до приятеля си и започна да го бута и блъска.
– Ти си виновен! Ти, чу ли? Ти си виновен. Ако не беше ме накарал да идвам у вас, сега майка ми щеше да е тук, или поне нямаше да си отиде без да ме види.
– Брат, напрягаш ме. Никой не разбра как точно е станало. Когато се върна, ти остана да спиш в нас. На сутринта се прибра и видя, че къщата е разрушена и че изкарват вашите…

***

Ивайло се беше озовал в Либия. Как ли е попаднал там? Всичко беше дело на Иван и на неговия съучастник, разбира се, Георги. Целта им беше, ако може той да умре. Там постоянно се чуваха гърмежи и Ивайло доста се изплаши. Имаше цел, която трябваше да осъществи и то веднага. Двамата бандити заключиха заложника си в една от стаите на тяхната горе-долу “безопасна” къща.
– Още колко време ще продължава това, Ванка?
– Колкото е нужно. Ще си отмъстя. За всичко ще си отмъстя.
– Откажи се. Вършиш грях след грях.
– А ти не, нали?
– Хайде да оставим човека да живее и да се приберем. Жена ми сигурно е откачила от притеснение.
– Млъкни, за бога! Като няк’во момиче си. Страхливец!
– Не съм.
– Си!
– Какво следва сега. Кажи, за да го свършим и да спрем с това.
– Искам онзи в стаята да прекара остатъка от живота си в инвалидна количка.
– Не те разбрах!?
– Искам да му строшиш краката.
– Ти луд ли си? Не мога да направя такова нещо.
– Можеш, можеш.
– Защо си толкова сигурен, че мога?
– Защото ако ти не строшиш неговите крака, аз ще строша твоите.

***

Часът беше 02:27. Ивета се въртеше в леглото и не можеше да заспи. Мислеше за дъщеря си. Вики я оставиха в ареста за 48 часа, след което щяха да я екстрадират в Дубай, за да си понесе наказанието. Много се боеше за дъщеря си. В продължение на няколко часа се връщаше назад във времето и се чудеше с какво е сгрешила, че дъщеря й е прибягнала към това жестоко деяние. С какво ли?

***

На сутринта по лицето на Калин се стичаха едри капки пот. Момчето въртеше главата си ту наляво, ту надясно. Сънуваше…
Беше пред една доста луксозна къща. Мина съвсем случайно оттам. Докато вървеше чу някакви викове, след което до този палат се приближи един непознат мъж. Никога преди не го беше виждал. Навън беше много тъмно. Благодарение на светлината, която идваше от къщата, Калин успя да види как изглежда този мъж. Мъжът започна да залива бялата сграда с бензин. Когато Калин “загря” и се притече на помощ, къщата вече беше почти изгоряла. Всичко стана толкова бързо.
– Ейй, Вие – крещеше младото момче. – Върнете се! Чувате ли ме? Come here!
Както си викаше, така човекът изчезна. Сякаш потъна вдън земя. Просто изчезна от хоризонта му.
Въпреки че беше късно, той се опита да влезе във вече изгорялата къща, с надеждата, че ще открие някой жив. Влезе и започна да търси. В хола видя малко момиченце със забит нож в гърба. Целия изтръпна. Момиченцето беше толкова сладко… Жалко! Приближавайки се към вратата на една от другите стаи, отстрани на прозореца застана един друг непознат мъж.
– Стой, не влизай там! Недей! Не си отивай! Имаш цел. Чака те много хубав живот. Ела с мен, аз ще те пазя.
– Но там вътре има хора, които имат нужда от помощ. Трябва да им помогна.
– Не, не влизай! Ела с мен. Аз ще те пазя винаги. Където и да съм, ще бъда до теб. Не влизай там, защото ще видиш пътя към смъртта и съм сигурен, че ще се подведеш по акъла на Сатаната. Ела при мен. Не върши глупости.
Калин се обърка. Да влезе или да не влезе?
– Кой си ти, по дяволите?
– Аз съм този, който винаги ще те пази. Ела с мен.
Калин го послуша и излезе от къщата заедно с него. Тръгнаха по един път, украсен с чисто бяла светлина.