Течение 39

Мина повече от час, откакто Галин потегли с колата. Искаше му се да стигне, колкото се може по-бързо, но пътните условия не позволяваха това да се случи. Пред колоната от коли, в която участваше и той, беше станала катастрофа. Пътните полицаи бяха отцепили района и нямаше мърдане, освен… Ами да. Имаше един вариант, тоест улица. Той без да се замисля, тръгна по нея.

Час по-късно, навън вече започваше да се осветля. Макар че му отне повече време, отколкото очакваше, той най-накрая пристигна на мястото, където го чакаше Калин. На магистралата нямаше почти никакви коли. Много рядко минаваше някой бус. Галин веднага видя къде е колата на приятелчето му и се запъти към нея… Нямаше представа, че ще види точно това. Леле, майко, помисли си той, когато видя Михаела, лежейки в собствената си кръвщ на задната седалка.
  – Брат, – разтрепери се той – ка-какво е станало? Как така? Тя защо…?
  – Защо се забави толкова – едвам сдържа се сълзите си.
  – Аз… Съжалявам. Не знаех, че…
Калин извади Мишето от колата си и я премести в тази на шефа си, който веднага отиде да я погледне
  – Да тръгваме, моля те. – каза Калин, качвайки се в колата. – Не се знае колко ще издържи…
  – Но тя… – натъжи се Галин.
  – Качвай се, по дяволите – разкрещя му се. – Качвай се и тръгвай.

***

През изминалата нощ Краси не спря да се опитва да се свърже с Бориса, но за негово съжаление, напълно неуспешно. След като Габриела замина с родителите си на село, той опита отново да забие Вики, но нея изобщо не й беше до такива неща. Точно затова той реши да повика Бориса, защото тя никога не му отказваше. След като не се свърза с нея, той си помисли, че вечерта е била в бара и най-вероятно сега спи. Каза си, че довечера ще я изненада и приключи с мислите за нея.
Часът беше 06:16. Никога преди това не се бе будил толкова рано, но както и да е. Той закуси набързо и излезе. Сети се, че отдавна не беше ходил при родителите си, а и последния път леко им вдигна нервите. Трябваше да им се извини, а и да им предложи нещо. Веднага след сутрешната тренировка във фитнеса, той се запъти към дома на семейството си.

***

Тео лежеше в леглото си. В центъра за наркоболни той делеше една стая с още четири, подобни на него, човека. Напоследък той много се беше омълчал. Мъчно му беше за приятелите му, които вече не идваха толкова често и това го караше да мисли, че на тях изобщо не им пука за него. Не издържаше изобщо там. Липсваха му Мишето, Калин и гаджето му, разбира се. Ако най-добрия му приятел не му беше казал, че ако не се излекува, ще сложи край на дългогодишното им приятелство, той щеше на секундата да избяга от тази дупка, както той наричаше това място. Цялата тази обстановка го подтискаше толкова, че и братята му по съдба разбраха това и веднага започнаха да го разпитват, защото искаха да разберат какво става. Живко и Мартин се приближиха до него.
  – К’во става бе, майна – започна Марти. – Днеска нещо не си на кеф, що така?
  – Не ми се говори.
Тео се обърна на другата страна, опитвайки се да ги излъже, че ще спи, но Живко реши да продължи.
  – Гаджето ти ли те остави – изсмя му се той.
  – Не, не ме е оставила – разгневи се Тео. – Ще видиш, че днес ще дойде.
  – О, наистина ли!? Това е страхотна новина. Всички ще можем да се възползваме от ситуацията, нали Марти?
  – Точно така, брато – засмя се.
  – К’во се опитвате да кажете, че нещо не мога да схвана вашия ред на мисли?
  – Договорче, братле – каза му Живко. – Договорче.

***

След около половин час Галин и Калин стигнаха до болницата. Вече 21-годишното момче веднага слезе от колата и отидe да повика някой, който да пoеме приятелката му. Почти веднага се отзоваха двама души от екипа на спешното, които веднага натовариха Михаела на носилката и я откараха вътре. Калин и Галин ги последваха, разбира се. Докато бутаха носилката по коридора на болницата, единя от лекарите пипна пациентката, за да провери за пулс.
  – Колега, спри – извика той.
Въпросния колега се подчини.
  – Какво има? – отвърна му, а в същото време двете момчета, докарали Мишето, ги гледаха.
  – Как какво? – продължи да крещи другия лекар. – Не виждаш ли, че цялата е замръзнала,  няма пулс… Не дава никакъв признак за живот.
Когато чу това, Калин целия се разтрепери.
Колегата също я пипна и направи кратък сърдечен масаж, за да види дали пък не е жива.
  – По дяволите – ритна носилката той.
Калин погледна към тях, сякаш питаше “Докторе, какво става?”
Другия лекар покри лицето й и се обърна към близките й.
  – Жалко за хубавото момиче – каза им той. – Моите съоблезнования…
Калин не заплака, когато чу това, а дори напротив. Започна да беснее… Хвана за яката този, който му изказа шибаните съоблезнования, и го опря в стената.
  – Слушай к’во, педалче скапано… Ти к’во си тука? Лекар или някой статист в тая шибана болница.
  – Аз съм хирург, а ти кой си, че си позволяваш да се държиш така с мен – отвърна му заядливо той. – Някаква певачка в мъжки род, която си мисли, че света е нейн.
  – Ако това момиче умре… Заклевам се, ще те пратя при нея.
  – Ами тя беше мъртва, още когато я докарахте, така че можеш да се пробваш да ме пратиш при нея.
Калин замълча. 
  – Нещастник… – продължи лекаря. – Кой знае, горкото момиче сигурно е умряло заради теб.
Съсипаното момче излезе от релси и му скочи на бой.

***

Няколко часа по-късно Иван и Слави бяха на летището в Египет. Докато пътуваха натам, се наложи професионалния убиец да приспи заложника си отново. Този път реши да го накара да поспи малко по-дълго. Щеше да се събуди, чак когато кацнат в Маями, или поне беше така според неговите сметки. Полета им беше точно в 11:00 часа. Те се качиха в последния момент.

***

Симона се събуди с болки в стомаха в хотелската стая, в която беше отседнала предната вечер. Беше леко отпаднала, но тъй като само след около час трябваше да напусне хотела, тя си събра набързо малкото неща, които беше взела със себе си, и излезе. Вървейки към метростанцията, тя реши да звънне на най-добрата си приятелка Милена.
  – Не те събуждам, нали? – попита я, след като вдигна. – Аз сега съм на центъра и си помислих, че бихме могли да се видим някъде… Супер! Ти сега къде си?… Не, нека да не във вас. По-добре някъде навън… Окей, до 20 минути съм там.
Симона си купи билет и отиде на перона, за да чака метрото.

***

Краси вече беше при родителите си. Майка му все още му беше ядосана. Баща му пък се опитваше да рабере откъде е взел многото пари, които имаше синът му. Носейки му чинията с панирани миди, той седна срещу него и го заговори, а през това време Петя гледаше новините.
  – Къде се изгуби? – започна баща му. – Защо не мина да ни видиш през цялото това време?
  – Имах работа, баща ми. Аз съм зает човек.
  – Ти и работа? Моля те, не ме разсмивай.
  – Пфф… Вместо да ми се подиграваш, може да ме подкрепиш. Поне веднъж го направи, тате. Поне веднъж.
  – Просто никога не съм те виждал в семейната фирма и сега, когато ми каза, че работиш… Не знам, стана ми странно.
  – Сигурно е така…
  – Е? – погледна го баща му.
  – Какво?
  – Каква ти е работата? Няма ли да ми кажеш с какво се занимаваш?
  – Започвам собствен бизнес – усмихна му се мазно той.
Симо не се сдържа и се засмя. Когато видя това, Краси се ядоса и стана от масата. Преди да излезе от стаята, той чу нещо, което го остави без думи. Беше от телевизора.

Сега една тема с продължение… Късно снощи в новините Ви съобщихме за момичето, което беше открито мъртво в центъра на столицата. По непотвърдена информация, става въпрос за предумишлено убийство. Самоличността на жертвата вече е потвърдена. Починалото момиче е 26-годишната Бориса Янкова. Продължаваме да следим случая и в следващите ни емисии. Сега останалите теми. Президента…

***

Иван и Слави бяха в самолета. 18-годишното момче все още спеше, което караше похитителя му да се чувства добре. Имаше нужда от време, за да премисли как да действа занапред. Вече беше сигурен, че заложника му го подозира.
След няколко минути мислене, той реши да звънне на Боби, който работеше във фирмата му, за да разбере какво се случва с Ивайло.

***

Симона стигна в ресторанта, в който я чакаше приятелката й Милена. Мони се приближи до масата, на която беше тя, и седна.
  – Добре ли си? – попита я приятелката й
  – Да, защо?
  – Бледа си като петно.
  – Аа, споко. От три дни е така.
  – От три дни и не си отишла на лекар?
  – Говориш точно като майка ми. Стига. Ако наистина имах нужда, щях да отида.
  – Добре де. Не ми се карай.
  – … Остави ме мен, ти как си?
  – Ами, като изключим, че вече съм без гадже, всичко окей.
  – Ама вие скъсахте ли?
  – К’во да се прави.
  – Не мога да повярвам.Дейвид беше много свястно момче. Защо се разделихте?
  – Сама го каза, прекалено е свестен.
  – Ти не си добре…
На Симона й се догади и тя хукна към тоалетна, за да повръща. Милена я последва. След като видя какво е състоянието на приятелката й, тя вече беше твърдо решена да заведе Мони на преглед в болницата.

***

След побоя, който беше станал в болницата, Калин беше задържан. Полицаите искаха да му повдигнат обвинение за побой на лекар, но Галин му спаси кожата, като гарантира за него с няколко хилядарки. Веднага след като напуснаха районното, те отидоха в звукозаписното студио.
  – Може ли да ми обясниш защо, по дяволите, ме доведе тук – попита го Калин.
  – Не знаеш ли какво правим, когато дойдем тук?
  – Ти да не би да имаш намерението да работим!?
  – Виж, братле… Въпреки случилото се, живота продължава. Всички знаят, че следващия месец ще е премиерата на първия ти албум. Трябва да го довършим, защото…
  – Абе, ей – започна да крещи и да рита всичко, което видеше. – Ти нормален ли си? Приятелката и детето ми умряха, а ти ме доведе в шибаното студио и искаш да работя… Мислиш ли, че ми се работи.
  – …, но феновете ти ще…
  – Мислиш ли, че ми пука? Няма повече да работя. Няма смисъл. Чуваш ли, педалче шлякано. Когато Михаела се върне, тогава ще ме видиш да записвам песни.
  – Уволнен си.
  – Не, не съм уволнен. Напускам.
Калин излезе, като го блъсна с рамо.

***

Краси все още не можеше да повярва, че Бориса е мъртва. Питаше се как ли е станало… Щом видя репортажа, той веднага излезе от дома на родителите си, защото имаше нужда да си поеме малко въздух. Както си вървеше из парка, телефонът му звънна. Беше Вики. В този момент не му се говореше абсолютно с никой и затова затвори.

***

  – Нужно ли беше да идваме в тая тъпа болница – нервеше се Симона.
  – Стига си мрънкала, бе. Нищо няма да ти стане, ако се прегледаш ей така, профилактично.
  – Оф, окей, ама виж още колко хора има. Ще висим сигурно три часа, докато ни дойде реда… Какво ще прави толкова време?
  – Ще си поговорим.
  – Хах, за какво?
  – Не се прави, имаш много да ми разказваш.
  – Не те разбирам – изненада се Симона.
  – Не се прави, че не знаеш.
  – Наистина не знам какво имаш предвид.
  – Онзи ден нали пуснаха Тео и останахте сами…
  – О, моля те… Стига.
  – О, не. Няма стига. Какво стана?
  – Нищо.
  – Разкажи ми де.
Мина малко повече от час. През цялото това време Симона ходи може би седем пъти да повръща.
Когато влязоха в кабинета на лекаря, тя веднага легна на леглото.
Няколко минути по-късно доктора останови какво й е.
  – Честито! Бременна сте!