Течение 40

1 година по-късно

Александър беше едно много симпатично 23-годишно момче. От няколко месеца насам той се радваше на свой собствен апартамент в центъра на Бургас, но в момента не живееше там. Естествено, това му беше повод за гордост, защото си го купи съвсем сам. В момента той следваше психология и работеше като барман в собствената си дискотека, която основа веднага след като завърши средното си образование. Родителите му сигурно сега гледат отгоре и му се радват. Те починаха преди много години. Александър беше едва на 3, когато семейството му започна да изпада в жестоки финансови затруднения. Ситуацията беше наистина ужасна. Там не ставаше въпрос за пари, с които да си платят тока. Те дори не мечтаеха за това… Че защо им е да мечтаят, след като нямаха и дом…

20 години по-рано…

Димо и Ралица бяха едно много щастливо семейство… БЯХА. Двамата се запознаха в училище. Тогава нямаше Интернет и може би това им помогна да се опознаят толкова добре.
Малко преди да завършат 8 клас те се сгаджосаха, а няколко месеца по-късно те вече бяха в очакване на първото си дете. Всъщност Рали носеше в корема си близнаци. И двамата трябваше да спрат да учат. Когато разбраха, че е бременна, родителите на Ралица я изгониха. Младия татко страшно много я обичаше. Само за няколко дни той успя да намери място, където да живеят известно време. За целта обаче, Димо взе заем от лихвари. След като се нанесоха в новата къща, той отиде да си търси работа. Намери си, но много го бавеха със заплатите.
Децата се родиха…
От около три месеца той не беше плащал наема. Искаше му се да напусне и да си потърси друга работа, но знаеше, че ако го направи, няма да получи дори стотинка от това, което е изработил. Собственика на имота вече не можеше да търпи това и реши да ги изгони. Така младото семейство остана на улицата…
Всичко това се случи по време на една адски студена зима. Едно от бебетата умря от премръзване, а другото – Александър отиде в дом за деца, лишени от родителска грижа.
Бащата продължаваше да тъне в дългове. Отново беше започнал да взима пари от разни лихвари, които накрая съсипаха “семейството” му, тоест жена му…
Една вечер тя беше излязла, за да купи нещо от близкия магазин. Тогава те имаха дом и отново чакаха дете. Малко преди да се прибере вкъщи, точно пред входа на блока, я чакаха двама гологлави мъже, които само за няколко минути успяха да й причинят такива ужасни неща…
Гавреха се с нея, мажеха лицето й с продуктите, които беше купила… Искаше да извика за помощ, но не можеше, защото мутрите бяха запушили устата й. Те счупиха краката й с метални тръби, многократно я изнасилиха и след това окончателно я убиха.
Димо не можа да издържи. Започна по цял ден да се налива с алкохол. Така докато един ден на пияна глава реши да се върне вкъщи по прекия път. За целта той трябваше да пресече влаковата линия – нещо, което той не успя да направи. Още щом стъпи на релсите, влака мина през него и той умря намясто.

***

Денят, в който Тео щеше да си тръгне от клиниката настъпи. Той беше много щастлив от факта, че се е излекувал и може да си отиде вкъщи. Радваше се също, че въпреки всичко, което беше направил, родителите му не го оставиха. Единственото нещо, заради което му ставаше тъпо беше, че нито Калин, нито Михаела в последно време идваха да го виждат.
Докато си събираше багажа той не спря да се хвали и да пее от щастие.
  – Отивам си, отивам си. Тра-ла-ла-ла.
  – Добре де – засмя се един от хората, с които живееше в последните има-няма две години. – Целия свят разбра, че си тръгваш.
  – Нека, братле. Нека.

Няколко минути по-късно в стаята влезе самия директор на клиниката, който беше и добър приятел с родителите на Тео.
  – Хей – усмихна се той. – Денят настъпи.
  – Така е. Виж, аз даже съм готов с багажа.
  – Щом си събрал всичко, ела с мен горе.
Двамата отидоха в дирекцията и седнаха.
  – Сега накъде? – попита го директора.
  – Вкъщи. Нямам търпение да видя Симона и детето ми.
  – Няма да вършиш глупости, нали?
  – Какви глупости?
  – Същите, заради които попадна тук, Тео.
  – К’ви са тия приказки. Това за мен вече е затворена страница. Един грозен белег в миналото ми. Край. Не искам повече да разочаровам приятелката ми.
  – Надявам се, че това, което казваш, е така. Недей да разочароваш и родителите си, чу ли?
  – Няма, няма. Те къде са?
  – Отпред. Чакат те.
  – Супер. И Калин е с тях, нали?
  – Не съм сигурен. Видях само майка ти и баща ти.

***

Десислава отново беше в лапите на ужасните си кошмари, които сънуваше почти всяка нощ. Въртеше се в леглото и несъзнателно бършеше потта от лицето си в меката възглавница…

Където и да погледнеше, виждаше вода. Имаше чувството, че е на Титаник. Цялата покъщина беше плувнала във вода. Деси видя, че към нея се приближава едно по-голямо момче.
  – Хвани ръката ми – каза й той. Тя помисли, че това е брат й, но като го погледна в очите, разбра, че това няма как да е той. – Ще те извадя. Хвани се.
Тя се подчини.
  – Няма да те оставя – продължи той. – Ще спася теб и родителите ти. Няма да ви оставя, чу ли?

  – Студено… Студено… – бълнуваше тя. – Водата е много студена… Не ме оставяй… Дръж ме… Студено… Много студено
  – Стига си хленчила, бе – събуди я Борислава.
Деси живееше в дома й от почти тридесет години. Беше само на 2, когато отиде там. Борислава и съпругът й Радослав буквално я купиха от едно приемно семейство. Отначало всички се държаха с нея като с една истинска малка принцеса, но след като стана по-голяма…
Направиха я прислужница на голямата къща. Семейството имаше и един син. Той се казваше Христо и беше с една година по-голям от нея, тоест на 16.
  – Хайде, ставай – каза майката. – Днес ще идват далечни приятели на баща ти. Трябва да изчистите къщата, защото на нищо не прилича. Ние излизаме. Когато Христо стане, му кажи да се погрижи за градината.
  – Добре, ще му кажа.
Борислава тръгна към вратата, но се сети за нещо и спря.
  – Леле… Как щях да забравя… Ако Ицо тръгне да излиза или да пипа телефона, таблета или каквото и да било друго, веднага ми се обади и аз като се върна ще го оправя.
  – Окей, но защо?
  – Той си знае. Хайде, тръгвам.

***

Краси и Вики отново се бяха събрали и вече живееха в собствено жилище. Красавицата вече почти не мислеше за майка си. Единствения й “проблем” беше, че нямаше представа къде е Калин. Започна сериозно да се тревожи за него от деня, в който всички национални медии пуснаха новината, че е в неизвестност. И не, не го търсеше, за да се опита да го накара да се сдобрят. Вече горе-долу беше стъпила здраво на земята и започна да осъзнава, че от всичките й стари приятели само той й беше истински. БЕШЕ.
Тя се излежаваше в леглото си, докато гаджето й все още беше в страната на сънищата.

***

Тео излезе от клиниката и се затича към семейството си. Видя, че Калин наистина не е там. Стана му много тъпо.
Сигурно след всичко станало не иска да ме вижда, помисли си той.
Когато стигна до тях, те го прегърнаха. Първо майка му, а после и баща му.
  – Радвам се да те видя – каза му той. – Добре изглеждаш.
  – И ти също – засмя се Тео. – Само вие ли сте дошли?
  – Да. Другите не можеха да намерят време.
  – И Симона ли не можа?
  – Кой?
Родителите му вече бяха забравили за нея и това беше напълно разбираемо. Те не я бяха виждали от цяла година.
  – Гаджето ми – засмя се той.
  – Ъъ – изръмжа Радостин. – Не знам. Ние снощи кацнахме. Изобщо не сме я виждали.
  – Аз отивам у тях.
  – Сега ли?
  – Да, оставете багажа ми вкъщи и ме чакайте там.
Той тръгна, но след секунди се върна.
  – Тате, трябва ми колата ти.
  – Моята кола? Ти да не превъртя!?
  – Не се прави на циганин. Няма да ти я изям.
  – Аз хубаво ще ти я дам, но ни е с какво ще се приберем?
  – С такси, – засмя се той – а ако нямаш толкова пари, може да се качиш на No 216.
  – Какво? – изгледа го като паднал от Марс.
  – Автобусът, татенце. Автобусът.
Тео взе ключовете, качи се в луксозната кола на баща си и потегли към дома на Симона. Докато шофираше той реши да звънне на Калин, но телефона му беше изключен. Започна да се притеснява.

***

Когато Христо се събуди, Деси вече беше изчистила почти всичко дори и двора, с който трябваше да се заеме той. Тя отиде в кухнята, за да закуси. Отвори хладилника и извади пицата, която беше останала от снощи и започна да яде. Не след дълго в кухнята влезе и Ицо.
  – О, сладурано – каза й той. – Хапваш, а?
  – Да, искаш ли?
  – Не бих отказал.
Той седна на стола срещу нея, взе си едно парче и започна да закусва.
  – Нашите няма ли ги?
  – Няма ги. Излязоха рано.
  – Не ти ли казаха къде отиват?
  – Щяли да вземат някакви стари приятели на баща ти, но не знам откъде.
Христо се опипа за телефона си, но не го намери в джобовете.
  – Чичо Пешо – извика той. – Я ела, че ми трябваш.
  – Недей да викаш. Няма го.
  – Пфф – продължи да яде. – Десинка, мързи ли те да ми донесеш тела. Мисля, че е долу в хола.
  – Не мисля.
  – Защо?
  – Майка ти каза, че не може да го пипаш.
  – Как така? – засмя се той.
  – Ами ей така. Каза да не пипаш нито телефона, нито лаптопа… И също така трябваше да изчистиш градината.
  – Как ли пък не…
  – Споко! Нищо няма да чистиш, защото аз вече го направих.
  – Изчистила си целия двор? – изненада се Ицо.
  – Да и не само. Минах с прахосмукачката, измих пода, чинийте…
  – Мама ли те накара? – прекъсна я той.
  – Да.
  – Абе, тази жена не е нормална. Има толкова много прислужници, а тя теб те кара.
  – Е, ти пък. Нали и аз съм една от тях – каза с наведена глава.

***

От няколко месеца Слави се криеше в една почти срутена къща в едно закътано село, забравено от света. Страхуваше се, че след всичко, което беше причинил на Иван, той ще го намери и ще го убие.
Когато разбра, че именно той е убил семейството му, 19-годишното момче изпадна в потрес и при първа възможност се опита да му види сметката. Докато “шефа” му спеше, той влезе в стаята му и взе пистолета. На сутринта го простреля няколко пъти в корема и избяга. Не беше сигурен, че го е убил. Имаше чувството, че във всеки един момент той може да кацне на вратата му.

***

Тео наближи до блока, в който живееше Симона. Преди да слезе от колата той реши отново да звънне на Калин.
  – Дава свободно – каза си той, държейки телефона до ухото си. – Вдигни бе, братле. Вдигни… Пфф.
Тъкмо когато се канеше да слезе, той видя, че гаджето му излиза от входа с бебешка количка. Не се сдържа и веднага отиде при нея.
  – Мони? – усмихна й се той, но тя почти не се изненада.
  – Върнал си се?
Тео надникна в количката и видя едно малко, но много красиво ангелче.
  – Много е сладка, направо ще я изям.
  – Искаш да кажеш “сладЪк”.
  – Момче ли е?
В този момент пред тях спря една кола. Прозорците се отвориха и тя видя, че това е Александър.
  – На разходка, а?
  – Да. Реших да го изкарам малко. Времето е хубаво.
  – Ти няма ли да ми обърнеш внимание – започна да се ядосва Тео.
  – Къв е тоя – отвърна Александър. – Притеснява ли те?
  – Не, няма проблем. Това е един стар приятел от началното училище.
  – Моля? – извика стария приятел.
  – Ти накъде? – Симона продължаваше да говори със Сашко.
  – На лекции. Даже вече закъснявам.
  – Е, заради мен. Извинявай.
  – Няма проблем. Ти си ми много по-важна, нали знаеш.
Тя се приближи до него и го целуна.
  – Обичам те – каза й той.
  – Допосле.
Александър запали и потегли.
  – Абе, Мони, к’во е т’ва пишлеме.
  – Всичко ще ти обясня.
  – Целия съм в слух.
  – Това е Александър.
  – Шибаното му име абсолютно нищо не ми говори.
  – … Заедно сме от известно време. Грижи се за мен и за детето ми.

Харесай страницата на Течение