Течение 42

  – Чуваш ли се какво говориш? – разкрещя й се Тео.
  – Помисли малко бе, човек. Калин е известен. Ако беше жив, все някой щеше да го види, не мислиш ли?
  – Ами при опцията за смъртта важи абсолютно същото.

***

Час по-късно баницата беше готова. Десислава много се изненада от готварските умения на Румен.
  – Изглежда вкусна – усммихна му се тя.
  – Опитай я и ще видиш, че не само изглежда такава.
  – Сега ли?
  – Разбира се.
  – Не. Нека да я сложим на масата, за да могат и другите да я видят.
  – Както искаш… Между другото, аз съм Румен. Приятно ми е.
  – И на мен – каза му тя.
  – Как да те наричам?
  – Не те разбрах.
  – Как се казваш?
  – Ааа… Извинявай. Името ми е Десислава.
  – Хубаво име.
  – Как ли пък не.

***

Симона изобщо не искаше да забранява на Тео да вижда детето си, но Александър беше твърдо решен да го сложи на мястото му.
  – И какво ще му кажеш? – попита го тя.
  – Това, което ти отдавна трябваше да му кажеш, но нали си куха лейка и се боиш от всеки…
  – Кое по-точно трябваше да му кажа бе, идиот? – кресна му тя.
  – Не се прави, че не знаеш.
  – Абе, я си гледай работата.
Тя тръгна към кухнята, но той я спря, хващайки я за ръката.
  – Нали знаеш колко много те обичам.
  – Да, разбира се. Колкото една куха лейка.
  – Е, стига де. Знаеш, че го казах просто така.
  – Не, не знам.
  – Ся к’во? Сърдити ли ще сме?
  – Не се сърдя на никой.
  – Ех…
  – К’во ми ехкаш!? Първо ме обиждаш, а после ми се извиняваш… Ти си бахти…
  – Аз съм бахти…? Довърши.
  – Бетер момичетата си, честно ти казвам.

***

Краси си стоеше вкъщи и чакаше приятелката му да се прибере, но нямаше представа откъде. В момента имаше в главата си две много важни неща. Първо, да намери кретените, които видяха сметката на Бориса и второ, да измъкне Ивета от затвора, в който влезе заради него. Тъпо му беше, че лежи там, но щастието му беше повече от мъката. Все още не беше пипнал и лев от $10 000 000, които получи от семейството на Никълъс. Имаше намерение да се захване с нещо сериозно, интересно и много доходоносно, разбира се.

***

Час по-късно всички с изключение на Десислава бяха на масата в двора и обядваха. Христо, естествено, усети липсата й.
  – Абе, къде е Деси? – попита той.
  – Как така къде? – отвърна майка му. – В кухнята. Мие чинии.
  – А няма ли да обядва.
  – Не. Тя каза, че не е гладна. Оставете я. Няма да я молим, я. Наздраве.
Започна да вдига чаши. Румен я изгледа много странно, защото много добре знаеше, че това далеч не е така.
  – Ще я доведа – каза той и стана от масата.
  – Ами чиниите?… Кой ще ги измие?
  – Те няма да избягат.
Когато той тръгна към къщата, Христо го погледна с всичката си омраза, която човек някога би могъл да изпита.
  – Копеленце скапано – прошепна си той.

***

Краси тъкмо беше намерил хубав филм, който да гледа, когато на вратата се звънна. Той стана и отвори. Беше Вики.
  – Абе, ти ключ нямаш ли си, да му се не види? – разкрещя й се и отиде обратно на дивана пред телевизора. Виктория го последва.
  – Видях се със…
  – Би ли млъкнала.
  – Защо? Какво ти е?
  – Опитвам се да гледам филм, не виждаш ли!?
  – Оф, добре. Гледай си го. Няма да ти преча.
Фръцна се и отново излезе.

***

Когато Румен влезе в кухнята, видя, че Деси, не мие чинии. Тя беше седнала на стола и плачеше.
  – Хееей! – каза й той, а тя се опита да изтрие сълзите си с ръкава. – Какво ти е? Защо плачеш?
  – Нищо ми няма. Ходи си там при другите.
  – Защо да ходя там?
  – Оф бе, човек. Остави ме. Ходи и се забавлявай.
  – Ела и ти. Сигурно си гладна.
  – Не съм.
  – Не ставай глупава. Нали преди малко ми каза, че си гладна като вълк.
  – Е, вече не съм.
  – Как така.
  – Отяде ми се бе, човек. Разкарай се.
Христо влезе и го шибна, мислейки, че й досажда.
  – Ицо, чакай – стана Деси. – Какво ти става? Защо го удари?
Румен се изправи, но Христо пак го удари и той отново падна.
  – Копеле… – каза му Ицо, ритайки го. – Ако още един път те видя близо до нея, ще те обеся с червата ти и ще те удавя в собствената ти кръв, така да знаеш.

***

Александър реши, че трябва да се реваншира на приятелката си. Докато тя си играеше с малкия той отиде в кухнята и отвори хладилника. Беше толкова пълен, че даже не знаеше какво точно да приготви. Мисли, мисли и се сети за хот-дог.

***

Слави беше посетен от мъж в полицейска униформа. Изобщо не се притесни, защото беше 100% сигурен, че Иван не би съобщил в полицията.
  – Кажете? – каза Станислав.
  – Полицай Асенов – представи се той с усмивка. – Ти трябва да си Слави?
  – Аз съм, кажете?
  – Открихме родителите ти. Живи са.

***

Двайсетина минути по-късно Александър беше готов с “готвенето”. Сложи трите хот-дога в един светло син поднос и тръгна към стаята, в която бяха Симона и бебето. Почука и влезе.
  – Следобедна закуска…
Симона погледна към подноса и видя най-малкия хот-дог.
  – Не ми казвай, че т’ва е за малкия – засмя се тя.
  – За него е. Малък, за да може да го изяде.
  – Ти ебаваш ли се или наистина си толкова глупав?
  – Не се ебавам и не съм глупав.
  – Да бе, да.
  – Ще ядеш ли или да го дам на кучето?
  – Нямам куче – изхили му се отново тя.
  – Навън има много. Отивам.
  – Чакай.
  – Да не си влак, че да те чакам да дойдеш.
  – Ти да не ми се разсърди?
  – Не съм. Карай…
  – Само малко, нали?
  – Искам да ям на спокойствие?
  – Ъъъ… Направил си само за себе си, разбрах. Окей, няма проблем. Сама ще си направя.
  – Не, бе. Чакай. Вземи. Изяж ги всичките.
  – Не искам. Кой знае с колко клетви си ги направил.
Той се приближи до нея и я прегърна.
  – Я не се лигави.
Последва и целувка.

***

И Христо изяде доста шамари. В крайна сметка най-лошо пострада самата Деси. Докато двамата се млатеха един друг, Румен изрита Десислава в корема и тя, останала без въздух, падна на земята. Той не го направи нарочно, разбира се.
  – Видя ли колко си смотан – каза му Христо, но той не му обърна внимание.
  – Деси, добре ли си?
  – Махни си ръцете от нея.
  – Престанете и двамата. Махайте се.

***

Късно вечерта Слави беше отведен в участака. Не му се вярваше, че родителите му са живи, но смяташе, че ченгето не го е докарал напразно тук. Докато стоеше в кабинета на полицая той разглеждаше разни досиета. Минута по-късно полицай Асенов се върна.
  – Какво става – изправи се Слави. – Къде са мама и тате?
  – Добре са, не се тревожи за тях. Пътуват насам… Ти трябва да дойдеш, за да дадеш показания.
  – Защо?
  – Трябва да намерим хората, които са ги отвлекли, за да ги накажем.
  – Отвлекли са ги?
  – Да, но екипите ни ги откриха… Ще помогнеш за разследването, нали?
  – Разбира се, че ще помогна. Къде ще ме разпитват?
  – Долу, в стаята за разпити.
  – Да вървим тогава.

***

След така чаканата семейна вечеря, Тео се качи в стаята си, пусна телевизора и легна на мекичкото си легло.
  – Как ми липсваше това чувство – каза си самодоволно той.
Превключвайки телевизионните канали, той реши отново да звънне на Калин. Без почти никаква надежда, той взе телефона си и набра номера му. Този път вдигна…

***

Филмите, които бяха интересни на Краси, свършиха и той започна да усеща липсата на Вики. Тъкмо когато се канеше да й звънне, той чу, че тя се връща. Влезе в стаята, за да вземе лаптопа.
  – Спокойно – каза му тя. – Няма да ти преча. Взимам компа и изчезвам.
  – Абе, ти сърдиш ли ми се нещо.
  – Лека нощ и на теб – каза му, излизайки от стаята.
Той я последва. Тя беше легнала на леглото, което делеше с него.
  – Къде си мислиш, че ще избягаш?
  – Абе, я се факай.
  – Няма пък. Какво правиш?
  – Нищо. Аре, ходи да си гледаш шибания филм…
  – Той свърши.
  – Ааа… Ти затова дойде да говориш с мен, нали?
  – Нали знаеш какво искам!?
Той започна да я целува по врата, след което се опита да смъкне червената рокля, която беше облякла.
  – Разкарай се бе, изрод.
Целуна я.
  – Обичам те.
  – Разбира се, че ме обичаш. Стане ли т’ва време ти ставам много мила.
  – Шшт…
Колкото и да се дърпаше, Краси спечели играта…

***

  – Ало – каза Тео. – Братле, как си? Защо не си вдигаш телефона. Всички се тревожим за теб?… Ало? … Ехо, чуваш ли ме?… Братле? Аз…
Връзката прекъсна.
  – Какво става, по дяволите?

***

Слави стоеше в стаята за разпити и чакаше да дойде човекът, който трябваше да го разпита. Беше доста тъмно. По едно време той чу някакви стъпки.
  – Леле, човече. Най-накрая. Пуснах корени докато те чакам.
Не получи отговор.
  – Хайде да започваме, за да свършим бързо, щото нямам търпение да видя нашите.
Човекът, който беше в тъмнината, извади едно фенерче и светна право в очите му.
  – Тате, ти ли си?
Неизвестния се изкашля, след което обърна фенерчето към себе си. Слави целия се разтрепери. Ужас! Беше Иван.

***

Деси и Румен стояха на люлката в двора и си говореха, пиейки червено вино.
  – Извинявай, че те ударих днес – каза й той. – Не беше нарочно. Аз просто…
  – Знам, спокойно. Не ти се сърдя. И ти недей да се сърдиш на Ицето – каза му през смях тя. – Понякога наистина не знае какво прави.
  – Аз ще му избия мутрата на т’ва копеленце.
  – Стига де. Остави го. Казах ти, че не беше нарочно.
  – Ревнува, нали?
  – Глупости. Няма защо да ревнува.
  – Не са глупости. Видях как те гледа. Отдалече му личи, че е влюбен е в теб.
  – Ти май полудяваш. Той ми е брат.
Румен се засмя.
  – Защо се смееш?
  – Тате ми каза всичко. Не сте истински брат и сестра. Да знаеш от мен, Христо е луд по теб.
Деси се изчерви.
  – И така да е, мен какво ме засяга?

***

Слави не можеше да повярва на очите си. Току-що изцяло изгуби вяра в т.нар правосъдие. Не можеше да разбере как е възможно да е тук. Това значеше единствено и само едно. Полицията му е помогнала.
Реда на мисли изобщо не го лъжеше. Полицията наистина му беше съдействала. Той се беше разделил с 50 бона, за да се добере до Слави.
  – Ето, че отново се срещаме, млади приятелю.
Станислав стана от стола и тръгна към вратата. Когато видя, че Иван само стои и гледа, си помисли, че има шанс да се спаси. Груба грешка. Не успя да излезе, защото въпросната врата беше заключена.
  – Къде си мислиш, че ще отидеш? – не получи отговор. – … Ти да не си глътна езика.
  – Какво искаш от мен? Защо постоянно ме преследваш?
  – Моля? … Нима забравяш какво ми причини.
Слави взе стъклената кана с вода, опитвайки се да запази тишина, и я шибна в главата му.
  – Копеленце мръсно.
Докато Иван се опитваше да се изправи, Слави отиде до вратата и започна да блъска.
  – Помощ!… Помощ!… Изкарайте ме оттук.
Моментално някой дойде и отвори вратата. Беше професионалния лъжец – полицай Асенов.
  – Ванка, имаш ли нужда от помощ?
  – Не, но би ли ми услужил с палката си, за всеки случай.
  – Разбира се – каза му той, хвърляйки я. – Дръж.
Иван взе палката. “Полицая” излезе и отново заключи вратата. Слави вече се увери, че полицията му е помогнала да го открие.
  – Няма ли най-после да ме оставиш намира?
  – Не. Не и преди да довършим започнатото.
  – Ние не сме започвали нищо, че да го довършваме.
  – Напротив. Ти обеща, че ще ми помогнеш.
  – Какво съм ти обещал?
  – Нужно ли е да повтарям, дребен? Обеща, че ще ми помогнеш.
  – Не искам.
Иван се засмя.
  – Аз не те питам дали искаш…
  – Искам да се махна оттук. Кажи им да отворят вратата.
  – Няма.
  – Казах ти да…
  – Шшт – прекъсна го той. – Май забравяш, че аз съм човекът, който казва какво да се случва и какво не.
  – И ся к’во? Ще изгния тук, така ли?
  – Мхм.
  – Шегуваш се.
  – Виж, дребен…
  – Не ме наричай така.
  – Дребен, дребен. Виж… Аз не съм лош човек. Просто искам да ми помогнеш. Докато ми помагаш, ще имаш царски живот. Коли, пари, всички жени ще бъдат твои…
  – Казах, че не искам – изкрещя той.
  – Както пожелаеш. Опитах се да бъда мил, но…
Иван започна да го налага с палката.