На сутринта Деси се събуди с усмивка. Беше сънувала нещо, което не биваше да казва на никого. Сънят й беше като реалност. Главни герои в него бяха тя и Христо. Цялата изтръпваше като се сети. Тя не повярва на това, което снощи й каза Румен. Знаеше, че няма как той да изпитва нещо повече от приятелски чувства към нея. Родителите му никога не биха позволили това.
***
Докато родителите му си събираха багажа и се оправяха да си тръгват, Тео стоеше на дивана и закусваше.
– Тръгвате ли? – попита ги той, ядейки пицата си.
– Да – отговори баща му. – Даже много останахме.
– И ся к’во? Сам ли ще ще ме оставите?
– Я не се прави – засмя се майка му. – Веднага щом излезнем ще напълниш къщата с кой ли не.
– Как ли пък не. Калин беше душата на купона. Щом го няма, няма и купон.
– Е, ти пък. Говориш така, сякаш е умрял.
– Едно и също е. Сега – няма го. Ако умре, – пак няма да го има. Няма никаква разлика.
– Абе, я не говори глупости – намеси се Радослав. – Просто има нужда да се оттърси от нещата, които са се случили.
Момента не беше много подходящ, но на Тео му се прииска да каже на родителите, че имат внук. От една страна му се искаше, но от друга нещо го спираше. Знаеше, че най-напред трябваше да се разбере със Симона. Изобщо не му се искаше да се обръща към съда, но беше почти 100% сигурен, че ще му се наложи. Щом се нахрани той закара родителите си с колата на баща си, която се оказа, че му е подарък по случай излизането му от клиниката. Беше много щастлив. Вече разполагаше с две много яки коли.
Карайки към вкъщи, той реши да се отбие до районното, за да разбере дали има някакви новини за Калин.
***
Слави осъмна в една доста луксозна стая. Въпреки удобното легло, цялото тяло го болеше от снощния побой, който получи от Иван. Това му напомни, че въпреки хубавото място, на което се намираше в момента, не го чакаше нищо хубаво. Остана приятно изненадан, когато се изправи и видя, че не е завързан за леглото. Той стана и започна да разглежда стаята, която беше наистина огромна. Имаше всичко, за което едно момче на неговата възраст би могло да мечтае. Чудеше се дали дали тази къща наистина е на Иван или може би сънува, че е спечелил от лотарията. Чисто белите стени и тавана му напомниха за дома, в който живееше заедно със семейството си. Ако веднага не беше изгонил мислите си оттам, може би щеше да заплаче, а добре знаеше, че не бива да го прави… Приближи се до златистия скрин и отвори първата вратичка.
– WOW! Тази стая сякаш наистина е направена за мен.
Многото презервативи му показаха, че тази стая със сигурност не е на бащата на Иван…
Слави реши, че е време да разбере какво точно се случва. Излизайки от стаята, се озова в един коридор, на който не му се виждаше края. Започна да си мисли, че не се намира в къща, а в палат. Вървейки по килима, който беше сложен на пода, той подминаваше много врати, които водеха към други стаи. Изведнъж целия таван светна и на него се показа самия Иван. Тавана беше един огромен монитор, който показваше какво се случва в стаята на Ванката в реално време.
– Добро утро, дребен – каза му той. – Как се чувстваш тази сутрин?
Станислав се засмя, след което каза:
– Може ли да ми кажеш къде съм, по дяволите?
– Разбира се. Това е новия ти дом.
– Ти живееш тук?
– Да.
– Не ти вярвам.
– Защо така бе, Джони?
– Джони? Хаха. Ами, не знам. Хора, които пребиват и тормозят други хора не биха могли толкова добре да поддържат такава… Ъъъ… Би ли ми казал това какво е? Къща? Блок?
– Бивш хотел.
– Живееш сам в цял хотел?
– Не съм сам. Остава това… Трябва да дойдеш.
– Не искам. Искам да си ходя.
– Ела, за да се разберем колко да ти е заплатата.
Слави се замисли
***
Когато Вики се събуди и отиде в хола, видя, че Краси говори с някого и то на английски.
– Okay! See you tomorrow. Bye!
– С кого ще се виждаш утре?
– Започвам бизнес, миличка. Бизнес!!!
– Да, бе. Повярвах ти.
– Е, то не е задължително да ми вярваш.
– Е?
– Какво “е”?
– Няма ли да ми кажеш с кого ще се видиш?
– С един актьор.
– К’ви актьори сънуваш?
– Ще снимам филм.
– Ти тотално си се побъркал.
– Както искаш го разбирай. Твърдо съм решил да се захвана с нещо сериозно.
– В този бизнес раходите ще са ти повече от приходите.
– Ти пък много знаеш…
– Ами, да. Мама работеше в тази сфера, ако не помниш. 1/2 от заплатата й отиваше за…
– Майка ти беше една обикновена ТВ водеща.
– Няма значение… Офф, все тая.
– Отвам да си оправя багажа.
– За?
– Имаш бахти пилешкия мозък. Току-що ти казах, че утре ще имам много важна среща.
– Да, но не ми каза, че ще заминаваш.
– Срещата ще е в Турция.
– Леле, майко… Сега ако ми кажеш, че ще работиш с турчин, направо…
– Да, точно така. Ще работя с турчин.
– Това значи, че най-вероятно ще е някоя сапунка.
– Не мога да се занимавам с теб. Отивам да си оправя сака.
Краси тръгна към стаята.
***
Благодарение на указанията, които му даде Иван, Слави успя да стигне до стаята му. Когато се приближи до вратата, тя се отвори сама. Той влезе в една… Ако неговата стая беше луксозна, то какво може да кажем за тази? Беше невероятна.
– Не стой на вратата – каза му Ванката. – Седни.
Слави влезе и седна на лъскавия диван.
– Виж, дребен… Мисля, че дойде момента, в който трябва да ти кажа цялата истина…
***
Деси беше излязла на двора. Времето беше хубаво (съвсем логично за месец юли). Тя седеше на красивата беседка и рисуваше поредната си скица. Рисуването беше нещото, в което намираше утеха. Рисунката й този път изобразяваше една нейна мечта. На белия лист имаше една много красива бяла къща, пред която беше изграден голям басейн със шезлонги, на които лежаха тя и Христо. Че къщата е тяхна, знаеше само тя, разбира се… Деси се загледа в това, което беше нарисувала.
– Много съм глупава – каза си тя и смачка скицата. – Сама се заблуждавам и си давам някави надежди, а после другите са ми виновни…
Христо се приближи до нея, носейки две чаши.
– Кафе? – предложи й той.
– Благодаря – каза тя, взимайки чашата.
– Какъв е този лист?
– Ъъъ… Нищо особено. Обикновен боклук.
– Пак си рисувала, нали?
– Да, но нищо не се получи.
– Дай да видя.
– Не може.
Въпреки нейния отказ, той взе смачкания лист от ръката й и го разгъна.
– Йеех! – възхити се. – И казваш, че не е хубаво? … Всъщност, да. Не е хубаво, а е уникално.
– Да, бе… Няма що.
– Наистина много ми харесва, не се шегувам… Хеей, аз имам същите кецове като този от рисунката… Ами тази?… Виж, облякла е твоята тениска…
***
Тео чакаше да се срещне с полицая, който беше поел случая на Калин. Все още не можеше да се примири с мисълта, че човек като него може да изчезне.
След цял час чакане въпросния полицай дойде.
– Заповядай в кабинета ми – каза му той.
***
Слави остана много изненадан от предложението, което му беше направил Иван, но все още не можеше да разбере за каква истина му каза той.
– Съгласен ли си? – попита го Иван.
– Чакай, че нещо май не те разбрах… Ще ми дадеш мезонет в центъра на София, 100 000 лева кеш и 6 000 месечна заплата, за да изпълнявам твои заповеди, така ли?
– Точно така. Отлично си ме разбрал.
– И какво по-точно ще трябва да правя?
– Да ми помогнеш да открия сина си.
– Моля? – изненада се Слави. – Ти имаш син?
– Сега ще ти разкажа цялата история.
– Тоест “истината”, така ли?
– Да, слушай…
– Слушам те.
***
– Някакви новини за Калин? – попита Тео.
– Калин?
– Момчето, което е обявено за изчезнало…
– Певеца?
– Да – засмя се.
– А ти какъв си му.
– Близки приятели сме.
Полицая го погледна и каза:
– Съжалявам, но не мога да ти дам такава информация.
– И защо да не можете?
– Защото имаме право да даваме информация само на роднини.
На Тео му стана ясно, че няма да се разбере лесно с този и затова извади една стотачка.
– Та, как върви разследването?
Полицайчето бързо прибра банкнотата в джоба си и започна да говори.
– Получихме сигнал, че е бил забелязан в Милано.
– В Милано ли?
– Да, но след наша проверка се оказа, че не е там.
Тео извади още една стотачка и каза:
– Искам да знам всичко за случая с Михаела.
– Коя Михаела?
– Гаджето му…
***
– С Лили бяхме много щастливи… – разказваше Иван. – Много се обичахме.
– Коя е Лили?
– Съпругата ми… Тоест беше ми съпруга.
– Как така “беше”? Какво се е случило с нея?
– Синът ми… Той е горе-долу на твоята възраст… Бяхме го изпратили да учи в Америка… Деня, в който се върна, беше най-ужасния ми ден…
– Защо?
– Защото… Пфф… Къщата ни изгоря… Заедно с жена ми…
– Шегуваш се.
– Дребен, аз съм дълбоко вярващ. Никога не бих се шегувал по този начин.
– …, но как така? … Не разбирам. Защо е изгоряла? Ти къде си бил тогава?
Иван се замисли. От очите му започнаха да се стичат сълзи. Една по една.
– … И аз не разбрах. С тази къща загубих всичко, целия си живот. Загубих жена си, малката ми дъщеричка…
– А синът ти…? – попита го плахо. – Той не е ли бил в къщата?
– Не и слава богу… Това, че се забави, го спаси.
– Той сега къде е?
– Нямам представа… Не спирам да го търся.
– А сигурен ли си, че не е мъртъв?
– Не – изкрещя Иван. – Поне се надявам, че не е.
– Защо не съобщиш в полицията?
– Колко пъти!?
– … Какво смяташ да правиш?
– Ще продължа да го търся, разбира се. Никога няма да се откажа.
***
– Тате предложи довечера да отидем на кино – каза Христо. – На теб ходи ли ти се?
– Не знам – отвърна тя, сядайки на така любимата й люлка. – Ти ще ходиш ли?
– Много ясно. Не бих пропуснал. Тази седмица има много интересни филми… Ще дойдеш ли?
– Щом ти ще ходиш, да.
– Теб к’во? Да не би да те е страх от нашите?
– Много смешно…
***
Тео успя да научи къде е погребана Михаела и веднага се запъти към гробищния парк, за който му беше споменал полицая.
С новата кола, която му подари баща му, успяваше да привлече вниманието на всички. Много малко хора можеха да си позволят да карат такава красавица…
Отне му двайсетина минути да стигне до въпросното място и още толкова да намери самия гроб. Когато се приближи, той видя един мъж, който остави някакви цветя, след което се качи в колата си. Тео успя да види само гърба му, но това не му попречи да го разпознае. Затича се към колата.
– Калине… Калине… – викаше той, но човекът потегли, без дори да го види. – Той беше… Значи е жив… Жив е.
Тео се приближи до гроба. Нямаше как да не докосне цветята. Само като си помислеше, че само до преди няколко секунди са били в ръцете на Калин… Започна да си дава сметка, че би дал всичко, за да го види отново макар и за кратко.
Той постоя малко на гроба, след което се обади на Вики.
– Ало, намерих Калин… – каза той, вървейки към изхода на гробищния парк. – Хайде да се видим пак там… Окей, идвам.
След като напусна това място, той се качи на колата си и потегли.
***
Симона умираше от скука. Чудеше се какво да прави. Ако бебето не беше заспало, сигурно щеше да си играе с него… Но сега, както бяха останали сами, тя мислеше да вкара Александър в спалнята, за да се позабавляват малко. Тя отиде в хола, където беше той и седна на дивна до него.
– Какво правиш? – попита тя, прегръщайки го.
– Утре ми е изпита. Трябва да уча.
Симона взе учебника и започна да чете.
– Малее, к’ви са тия работи? Аз нищо не разбирам.
– Финанси, миличка.
– Аре да оставиш тия шибани финанси да си почиват.
– Точно сега не мога. Трябва да науча формулата за…
– По-добре ела да те науча на една друта формула.
Тя го задърпа и го вкара в спалнията.
– И к’ва е формулата – каза той, целувайки я.
– Моето тяло + твоето тяло = удоволствие голямо.
Коментари
Публикуване на коментар