Течение 45

  – Има доста варианти – каза Григор. – Може да разлепим из града негови снимки, да пуснем обяви по вестници и списания. В интернет също.
  – Мислиш ли, че ще има резултат?
  – Разбира се. Доста хора са открити така. Единственото нещо, което трябва да направим, е да разпечатим нещо като обяви. Наблизо има копирен център, ще отидем и…
  – Не, няма нужда. Вкъщи имам принтер.
  – Страхотно! Ходи да свършиш тази работа. Аз ще те чакам тук.
  – Ела с мен, ако искаш. И без друго не знам как точно да изглеждат обявите.
  – Окей, да вървим.

***

Александър гледаше един тенис мач, а Симона си играеше с бебето, когато на вратата се звънна.
  – Няма ли да да отидеш да отвориш? – попита го Симона.
  – Гледам мач. Иди ти.
  – Аз пък държа бебето.
  – Абе, аз тука да не съм ти портиер?
Симона стана заедно с детето и отиде да отвори. Беше майка й.
  – Вземи, мамо – каза тя, подавайки й бебето.
  – Е, няма ли поне да изпием едно кафе?
  – Не, мамо. Моментът, не е подходящ. После ще ти се обадя. Хайде чао.
След като затвори вратата тя се върна в хола.
  – Докога ще продължава това?
  – Кое? – отвърна Александър без да отделя поглед от телевизора.
Симона взе дистанционното от ръката му и го изключи.
  – К’во правиш, бе? Не виждаш ли, че гледам?
  – Слушай к’во ще ти кажа… Писна ми от теб и твоя цирк. Аз ли съм виновна, че не отиде на шибания изпит? На тебе цялата ти работа е такава. Винаги правиш всичко в последния момент и после другите са ти виновни. Само ти си безгрешния.
  – Не мога да те слушам повече – отвърна й той и отиде да си обуе обувките.
  – Къде тръгна?
  – Излизам. Искам да остана сам.
  – Сърдиш ли ми се?
Александър излезе без да й отговори.

***

Иван и Слави вече бяха в мезонета.
  – Харесва ли ти?
  – Какво говориш? Страхотен е. Не мога да повярвам, че ще живея на такова място.
  – … Георги го беше харесал. Искаше да ти го купи.
  – Баща ми?
  – Да… В онзи ден, когато дойдох във вас…
  – Какво стана?
  – Ти мислиш, че аз съм убил родителите ти, нали?
Това беше болната тема на Слави. Само като се сетеше му идваше да го убие.
  – Не го ли направи ти?
  – Не.
  – Но ти ми каза, че…
  – Исках да те изплаша.
Станислав се обърка.
  – …, ако не си ти, тогава кой би направил такова нещо?
  – Гошо имаше много врагове…
  – Какви врагове? Аз защо не знам нищо за тях?
  – Нямам представа. Нищо ли не ти е казвал за проблемите, коите имаше?
  – Не. С него не се разбирахме добре. Много рядко разговаряхме… Какви врагове е имал? Защо са го убили?
  – Баща ти уби човек, дребен. Много властен човек.
  – Защо го е убил?

***

Краси и Халюк продължаваха да говорят, а Вики ги слушаше.
  – Интересно ми, е за какъв филм става въпрос?
  – Аз най-напред искам да Ви благодаря, че приехте да се видим – започна Красимир. – Много Ви се възхищавам.
  – Благодаря ти! Дай сега по същество…
  – Искам да направя филм или сериал за края на света.
  – За края на света ли чух?
  – Да. Фантастиката ми е любимия жанр.
  – Хората са се нагледали на такива филми… Всъщност какво общо има твоя “филмов проект” с мен?
  – Искам и Вие да участвате.

***

Пред къщата на Райна спря една много скъпарска кола. През прозореца тя видя, че от нея слиза мъж на около двайсетина минути. Няколко секунди по-късно се звънна на вратата.
  – Аз ще отворя – изкрещя Джули, която беше в другата стая.
Въпреки че трябваше тя да отвори, след нея тръгнаха както майка й, така и сестра й. Когато отвориха вратата, те видяха този красавец, който носеше със себе си един огромен куфар.
  – Кажи, младежо? – каза му Райна. – Кого търсиш?
  – Тази сутрин говорих със съпругът Ви – започна да се обяснява Румен. – Той ми каза, че…
Райна не пожела да го чуе и се върна в хола. На вратата останаха двете момичета.
  – Извинявай – каза Сиана. – Баща ни почина преди 3 години. Все още страда за него.
  – Но как така? Аз днес говорих с него.
  – Како, како – разтрепери се Джули. – Тате наистина ли е жив?
  – Стига си дрънкала глупости, бе… Вижте, г-не, най-вероятно е станало някакво недоразумение.
  – Не мисля. Баща ви ми каза, че къщата не е празна… В такъв случай бихте ли ми дали ключовете? Искам до един час да сте си събрали багажа. Все пак съм дал пари за тази къща.
  – Моля? – изкрещя изненадано Сиана.
  – Не ме ли разбрахте? Купих тази къща и искам да се нанеса. Няма цял ден да се разхождам с този куфар – Румен започна да повишава тон. – Тежи ми. Аре, чупката оттук.
  – Како, како – каза Джули. – Сега навън ли ще спим?
  – Не може да си купил тази къща. Ние живеем тук. Онзи ден си платихме наема. Няма как собственика да я е продал.
  – Има, има. Побързайте, защото не ми се иска да използвам силата си за две, толкова красиви момичета.
  – Ауу – погнуси се Джули. – Перверзник такъв.
  – Вижте, г-не. Сигурна съм, че е станала някаква грешка.
  – Не, няма никаква грешка. Това е номер 6, нали?
  – Ами не, не е. Това е номер 5, а номер 6 е ей там отпред.

***

Григор много се изкефи на колата на Тео. Даже не вярваше, че е негова.
Когато влезе в дома му, остана без думи. Никога преди не беше виждал толкова луксозна къща.
  – Уау – възхити се той. – Ти наистина ли живееш тук.
  – Да. Не е кой знае к’во.
  – Как да не е бе, брат!? Къщата ти е уникална. За колко я купи?
  – Не съм я купих аз.
  – Ами?
  – Имам много баби – засмя се Тео.
Той взе лаптопа си, сложи го на стъклената маса и го включи.
  – Искаш ли да те почерпя нещо?
  – К’во предлагаш?
  – Чакай да видя какво има в хладилника.
Тео отиде до хладилника и го отвори.
  – Кола, фанта, спрайт, тоник, бира, торта…
Григор се засмя.
  – Само къде й намери място на тази торта. До бирата.
  – Хаха. Какво да ти сипя.
  – Спрайт.
  – Ейй, с теб ще сме добър отбор. Обожавам спрайта – каза му, наливайки напитката в две чаши. – Почти никой от приятелите ми не пие такова… Заповядай!
  – Благодаря!
  – Е, сега какво ще правим? Как започваме?
  – Ами, най-напред отвори Microsoft Word.
  – Секунда… Опс, готово… Леле, бате, като се сетя господина по информационни как ме мъчеше с тая програма…
  – На мен лично ми е много лесна за използване… Така. Предполагам, че на компютъра имаш негова снимка, нали?
  – На Калин ли? Да. Чакай малко.
Тео започна да рови из папките. Накрая намери снимката, която си бяха направили с Калин и Михаела в Абу Даби.
  – Чакай малко… Това не е ли…
  – Да, да – прекъсна го. – Той е.
  – Сигурно е много яко да имаш приятел като него.
  – Готино беше.
  – Извинявай. Сигурно ти е мъчно… Аз много му се кефих. Стана ми антипатичен, когато разбрах, че е убил приятелката си, както и нероденото им дете.
  – Това не е вярно. Не бива да вярваш на всичко, което се пише в нета… Дай да се съсредоточим върху това, заради което дойдохме.

***

Симона реши да звънне на Александър и да му се извини, но той не си вдигна телефона. Отново нямаше какво да прави. Тя отиде при малкия Теодор, който вече се беше събудил.
  – Как си, миличък – попита го тя, взимайки го в ръце. – Искаш ли да ходим навън? Хайде, да излезем…

***

Краси си тръгна леко ядосан от кабинета на Халюк Пийес. От гняв той сега ходеше супер бързо и това дразнеше Виктория.
  – Не можеш ли да ходиш малко по-бавно? Все още не си станал спринтьор…
  – Видя ли го тоя? Има се за нещо повече от мен.
  – Е, не е ли нещо повече от теб.
  – Не, не е.
  – Завиждаш му, признай си.
  – На тоя ли, бе? Ти луда ли си?
  – Само как те затапи обаче…
  – Не ме е затапил изобщо.
  – Да, бе. Когато ти каза, че тва, твоето са детски игрички и, че не би рискувал имиджа си да участва в твой филм, ти направо щеше да припаднеш…
  – Стига си говорила глупости. Все ми е тая. Ще го…
  – Чакай, чакай – прекъсна го тя. – Нали преди малко каза, че много му се възхищаваш.
  – Не е вярно.
  – Ааа! Вече не му се възхищаваш.
  – Точно така!
  – Браво на тебе!… Ся къде ще ходим?
  – Прибираме се.
  – В хотела? Но аз исках да видя…
  – Отиваме си вкъщи.
  – Не… Кажи ми, че се шегуваш.
  – Не мога. Нали ти казах, че вече няма да те лъжа.
  – Много си гаден… Офф, ужасен си.
  – И аз те обичам.

***

Тео и Григор вече бяха готови с “плакатите”.
  – Кой ще ги лепи?
  – Двамата, за да стане по-бързо.
  – Окей, да вървим.

***

Румен се извини на семейството за грубия си език и отиде в отсрещната къща, която дефакто беше негова. Почука на вратата. Отвори му една възрастна жена.
  – Добър ден! – поздрави я той. – Аз съм…
  – Да, да. Ти си Румен.
Бабичката излезе, носейки торба с някакви дрехи.
  – Заповядай – каза му тя, подавайки му ключовете. – Честито!
  – Благодаря!
Румен влезе в къщата. Беше малка. Спалня, хол, баня и кухня. Сам искаше да се научи да живее скромно. Знаеше, че ще му бъде трудно, но въпреки това реши да опита. Всъщност причината за това негово решение бяха “грубите” думи на баща му. Преди около месец той му беше казал, че няма цял живот да се грижи за него, че не може цял живот да харчи от неговите пари. Тези думи много го засегнаха и той осъзна, че му е време да започне да се оправя сам в живота. Парите за закупуването на тази къща бяха наистина последните, които взе от родителите си.
Без много да му мисли, отиде да си купи вестник, за да прочете обявите за работа. Щеше да му бъде по-лесно, ако го беше направил на телефона, но проблема беше, че нямаше телефон. И него беше върнал на баща си. Не искаше нищо от него. Е, вярно. Все още караше колата му, но това щеше да е само временно.

***

Симона се разхождаше в парка с бебешката количка. Гледайки двойките с деца, се сети за Александър и за това, че той нито веднъж не й предложи да излезнат тримата заедно. Хората там се забавляваха, само тя стоеше и гледаше като дебил. Мислите й “отидоха” при Тео. Започна да се обвинява. Може би не беше права да не му дава да вижда детето. Знаеше, че ако не беше той, това сладурче нямаше да го има. Замисли се кой обича повече, Тео или Александър? Дори и тя не знаеше… Със Сашко се чувстваше много добре, когато не се караха, разбира се. Тъпото беше, че той се сърдеше за най-малкото…

Привечер, някъде към 18:18, тя се прибра. Заключвайки вратата, тя чу тряскане. Беше звук от чупене на стъклена бутилка. Остави детето, което спеше, в стаята му и отиде в хола. Там тя видя мъртво пияния Александър. Не можеше да повярва, че го вижда в това състояние.
  – О, ти се прибра – каза й той.
  – Погледни се.
  – Няма к’во да се гледам. Знам, че съм готин. Я ела при мен.
Той я дръпна, но тя веднага се отдръпна.
  – Пусни ме. Иди се изкъпи, щото миришеш ужасно.
  – Е, да. Тео мирише по-хубаво. Ти сега беше при него, нали? – започна да се надвиква. – Чукахте ли се? Готино ли ти беше?
  – Изрод – каза му тя, след което му извъртя пет шамара.
  – Ти мен ли ще удряш? – опита се да се изправи, но не успя.
  – Нещастник – последваха още два шамара.
  – С него ли беше?
  – Да, с него бях. Свърши това, което ти снощи не успя. Някакъв проблем ли имаш?
Александър се изправи и я удари с всичката си сила и тя падна на земята.
  – Кучка…
Само две-три минути по-късно той осъзна грешката си и даже леко изтрезня.
  – Мони, извинявай. Аз не исках да…
  – Махай се – грачеше тя, изваждайки телефона си. – Изчезвай! Махай се оттук.
  – Извинявай. Аз наистина…
Той се спря, когато чу “112, слушам Ви”.
  – Искам да подам сигнал – започна тя, а през това време Александър успя да избяга. – Домашно насилие.. Адреса е…

Симона звънна на Тео, но той не вдигна. Няколко минути по-късно дойдоха двама полицаи…

  – Сигурна ли сте, че нямате нужда от медицинска помощ?
  – Не, благодаря. Добре съм.
  – Не бива да оставате тук сама. Имате ли къде да отиде.
  – Да, има.
  – Сигурна ли сте?
  – Да, г-не.
  – Ние ще се погрижим това копеле да си получи заслуженото.
  – Благодаря!