Течение 46

ТАЗИ ПОРЕДИЦА Е ЗА ЛИЦА НАД 16 ГОДИНИ!

!!! Възможно е в частта да има грешки !!!

Часът беше 23:37, когато Тео се прибра. Най-напред той остави колата в гаража, след което се запъти към къщата. Вървейки из цветната градина, той видя, че Симона го е търсила. Реши да й звънне. Наближавайки входната врата, той чу някакво звънене. Когато погледна към прага, той разбра, че звъненето идва от телефона на Симона. Тя стоеше там и го чакаше заедно със спящия Теодор. Макар че беше малко тъмно, Тео веднага видя раните по лицето й. Веднага се приближи до нея.
  – Мони, добре ли си? Какво правиш тук по това време – каза й той, след което погледна към сина си.
  – Може ли да останем при теб за тази нощ?
  – Разбира се, че може – каза й и отключи вратата. – Влез, аз ще вкарам количката. Тео повдигна количката и влезе вътре. Не можеше да се нарадва на малкия сладур. Когато го закара в стаята, в която спеше Калин през нощите, в които нямаше къде да отиде, той започна да му говори.
  – Я кажи сега, ти мое дете ли си? Кажи де. Не се прави на заспал… Сега ще видиш ти.
Той започна да го гъделичка, в резултат на което то се събуди. Очакванията на младия татко бяха бебето да се засмее, но вместо това то започна да плаче. Дереше се от реване.
  – Защо плачеш? Толкова ли съм грозен, че чак се плашиш от мен? – каза той, гушкайки го. – Ела. Ела при грозния си татко.
Симона застана на вратата и ги загледа. Бяха много сладки.

След няколко минути люшкане, малкия Теодор заспа. Излизайки от стаята, Тео видя Симона.
  – Много сте сладки.
Той я прегърна през рамо и я заведе в хола. Седнаха на меките възглавнички пред камината.
  – Сърдиш ми се, нали? – попита го тя, гледайки в земята.
  – … Онзи ли го наптави?
  – Кое?
  – Не се прави, че не знаеш за какво ти говоря. Вземи огледало и се виж на к’во приличаш. Като пра-пра-пра дядо ми по време на войната.
Симона замълча.
  – Онова педалче…, нали?
  – Не го наричай така.
  – Извинявай, но се сетих за името му. Той ли беше?
  – Няма значение.
  – Не, има. Сега ще види той к’во е да посяга на момичета…
Тео тръгна да излиза.
  – Чакай – спря го тя. – Къде тръгна?
  – Да го убия. Ти стой тук.

***

На Румен му се разказа играта. Никога преди не беше правил по-гадни неща. За тези, които никога не са живяли на село, бяха гадни, разбира се, но за тукашните хора това беше ежедневие.
След като се върна от бутката за вестници той започна да чисти. Изчисти абсолютно всичко. Както самата къща, така и двора й. След това се зае с дървата. Вярно, рано беше, но трябваше да ги нацепи, защото съвсем скоро щяха да дойдат и другите каруци с дърва. Започна да си мисли, че няма да се справи.
След като приключи с дървата той влезе в къщата и започна да се разхожда из стаите.
  – Тук ще сложа латекс – плануваше той. – Ще стане чудно… Е, ще стане, ако имам пари, разбира се… Вестника…
Румен започна да го търси. Вече съвсем беше забравил къде го е оставил. Търсеше го навсякъде. Накрая се оказа, че го е захвърлил в двора… Върна се в къщата и започна да чете обявите за работа…

***

Деси лежеше в леглото си и четеше един любов роман. Точно този й беше много интересен, защото сред героите откриваше и себе си.
Докато четеше чу, че някой чука на вратата.
  – Влез – каза тя без да отделя поглед от книгата, мислейки, че е Борислава.
  – Ще ти преча ли, ако вляза? — беше гласа на Христо.
  – Не, разбира се – хвърли книгата на леглото. – Ела, седни.
  – Какво четеш? – попита я, сядайки до него.
  – Нищо особено. Няма какво да правя. Запълвам си времето с четене.
  – Снощи беше много готино – каза той след кратка пауза.
  – Да, но филма беше тъжен… Само как убиха жената…
  – Нали ти избра този.
  – Мислех, си че е романтичен.
  – Такъв беше.
  – Да, но нямах представа, че може да има такъв финал…
  – Глупаче такова… Това е просто филм… Искаш ли някой ден да излезем пак, но без нашите…
  – Как така.
  – Ами, ей така. Някъде само двамата.
  – Може…
  – Например утре?
Десислава се засмя.
  – Утре ли е този “някой ден”.
  – От теб зависи.
  – Хмм, добре.
  – Е?
  – Какво?
  – Ще излезнем, нали?
  – Не знам. Ако няма чиний за миене, ще дойда, иначе…
  – Опс! Мерси, че ме подсети. Днес говорих с нашите, но най-вече с баща ми. Отутре няма да миеш… Абе, спираш с домакинската работа.
  – Да, бе.
  – Не се шегувам. Тате каза, че си момиче, не робот.
  – Не мога да повярвай. Сега сигурно майка ти ще иска да ме убие.
  – Спокойно – засмя се Ицо. – Няма да го направи, защото не й се иска синът й да влезе в затвора заради убийство на майка си.
  – … В такъв случай ще дойда.
Христо я прегърна.

***

След няколко минути ровене из обявите във вестника, Румен успя да намери нещо, което горе-долу щеше да му хареса. Много от приятелите му работеха в автомивки и досега не беше чул някой от тях да се оплаква… Трябваше само да звънне и да попита. Е, щеше да звънне, ако имаше телефон, разбира се…

***

В къщата на Райна всички се приготвяха да си лягат с изключение на самата нея. Тя отиваше на работа. От няколко дни работеше като продавачка в един денонощен магазин. Взимаше нощните смени, за да може през деня да върши домакинската работа.
  – Мамо, вземи си телефона, че ще си го забравиш – каза й Сиана, подавайки й въпросния телефон.
  – Дай… Хайде, аз излизам. Недейте да викате, защото този път собственика наистина ще ни изгони.
  – Няма, мамче. Не се тревожи. Ние си лягаме.
  – Хубаво. Аз тръгвам. Чао.
  – Чао, чао. Доутре.
  – Како, ама ние наистина ли ще си легнем?
  – Какво друго може да правим?
  – За теб не знам, но аз цяла нощ ще гледам телевизия, защото никога нищо не се знае. Няма да се изненадам, ако утре спрат тока.
  – Стига си дрънкала глупости, бе.
  – Де да бяха глупости. Помниш ли кога го платихме последно!?… Не, нали? Е, нищо. Нормално е да не помниш. Беше отдавна…
  – Стига. Емо другата седмица ще ни изпрати пари и ще го платим, к’во толкова?
  – Оф, добре. Аре лягай, че почва “Листопад”.
  – Побърканячка…
Точно когато Сиана легна и се зави, на вратата се звънна.
  – Како, како – каза Джули. – Ставай!!! Крадците дойдоха.
  – Какви крадци те гонят пък тебе бе – каза тя, ставайки от леглото. – Откачалка такава.
Двете тръгнаха към вратата.
  – Како, како. Сега ще ни оберат, нали?
  – Спри да трънкаш глупости. Няма какво да ни вземат.
  – Ами телевизора? После как ще гледам “Малката булка”?
  – Офф, да ти имам проблемите… Кой е?
  – Съседа – чу се отвън. – Отворете.
  – Съседа ли? – каза си Сиана и отвори.
Когато видя, че Румен е на вратата, Джули се засмя.
  – Ха! Точно ти няма да ни обереш, изглеждаш твърде нежен… Айй, отивам да си гледам сериала.
Джулия се върна в стаята си.
  – Какво има? Пак ли обърка къщата.
Румен се засмя.
  – Не. Имам нужда от помощ.
  – И с какво бих могла да ти помогна?
  – Имаш ли телефон? – порошепна той.
  – Имам разбира се.
  – Може ли да се обадя? Само 3 минути.
  – Може. Влез.
Тя го покани да влезе в кухнята.
  – Заповядай – подаде му тя телефона.
  – Благодаря.
Той извади вестника от джоба си и набра номера, който беше под обявата.
  – … – никой не вдигна. – Сигурно спи. Благодаря ти, все пак.
  – Няма защо.

След като Румен си тръгна Сиана се върна в стаята.
  – Какво искаше този? – попита я Джули, гледайки турската сапунка.
  – Да се обади по телефона.
  – Шегуваш се… Че той телефон няма ли си?
  – Не знам. Щом идва тук, значи не.
  – Лъже те.
  – Защо му е да ме лъже?
  – Не знам. Знам само, че този има телефон. Не видя ли каква кола има. Ще кара автомобил за 500 бона, а няма да има телефон. Не се излагай.
  – И така да е, какво значение има? Аре, тихо. Лягам си.

***

Тео караше към дома на Симона. Беше толкова ядосан, че направо му се искаше да убие онова копеле, което се гласеше да стане “баща” на собствения му син.
Приближавайки се към блока й, той видя една патрулка, двама полицаи и самото копеленце. За негово щастие той успя да чуе Демонът на Сократ* и изчака полицията да си тръгне. Съмняваше се, че ще го арестуват. Беше прав. Само няколко минути след това полицаите си тръгнаха и той остана сам. Тео не пропусна да се възползва от якия момент и веднага слезе от колата. Затича се и само след няколко секунди го хвана за качулката и го забута във входа. Не беше толкова пиян, колкото си мислеше. Даже почти не му личеше, че е пил.
  – Този път няма да ти се размине, педалче шлякано.
  – К’ъв си ти, бе? – опита се да се измъкне от хватката му, но не успя. – К’во искаш от мен?
  – Да умреш искам – каза му Тео, бъркайки в джоба си. – Да умреш!!!
  – Абе, що не си…
Александър млъкна, когато видя ножа, опрян му в гърлото…

***

Приказката в Турция приключи. Вики се събуди пак до Краси, но в “българското” им легло. Искаше пак да посети тази страна. Знаеше как да го постигне…
Тя стана от леглото и без да се обличе отиде в кухнята. Сети се, че любовта на мъжа минава през стомаха. Краси страшно много обичаше спагети…

***

Слави се събуди в новия си дом. Никога не беше спал толкова добре. Леглото му беше толкова мекичко и удобно… Все едно спеше върху облаци, каквото и да значи това.
Той стана и отиде в кухнята. Отвори хладилника, който беше наистина препълнен. Извади един от готовите сандвичи, подгря ги и започна да закусва. След шестата хапка на вратата се звънна и той отиде да отвори. Беше Иван.
  – Ти нямаш ли си ключ, та звъниш?
  – Имам, но искам да се чувстваш наистина като у дома си.
  – Хах. Влизай!
Двамата отидоха в хола.
  – Вкусни ли са сандвичите? – попита го той.
  – Да, много. Искаш ли да ти донеса.
  – Не. Сутрин не мога да ям. От малък съм такъв.
  – Аха. Какво става? Ще действаме ли?
  – Да. Дойдох да ти кажа какъв е плана.
  – Слушам те – отвърна Слави, продължавайки да яде.
  – Знаеш за смъртта на Михаела, нали?
  – Приятелката на Калин? Да, знам. Е? Какво за нея?
  – Имам един приятел, който знае кой я е убил.
  – Чакай малко. Това не е ли било нещастен случай.
  – Не. Има извършител и трябва да го хванем.
  – И как ще стане?
  – Твърде е рисковано да останем в България.
  – Защо?
  – Не мога да ти обясня. След време ще разбереш сам.
  – И ся к’во? Заминаваме ли?
  – Налага се.

***

Час по-късно спагетите на Вики бяха готови. Точно когато слагаше чинийте на часата, Краси влезе в кухнята.
  – Добро утро, захарче – каза му тя. – Гладен ли си? Направих спагети.
Когато я видя така, чисто гола, той не почувства нужда от храна, а от нещо съвсем различно.
  – Я ела насам – каза Краси и я задърпа към стаята.

…

Докато я чукаше телефонът му много кратно звънна. На шестия път Красимир се ядоса. Хвърли Вики в другата страна на леглото и вдигна телефона.
  – Абе, баща ми, що ме дразниш?… Да дойда? Звъниш ми, за да дойда, така ли?… Абе, ти нормален ли си? … Я си гледай работата.

* Съвсет (Философски)