Течение 47

ТАЗИ ПОРЕДИЦА Е ЗА ЛИЦА НАД 16 ГОДИНИ

Тео и Симона закусваха заедно с малкия Теодор. На младия баща изобщо не му пукаше за това, което беше направил снощи. Хапваше си съвсем спокойно, без да го гризе съвестта.
  – Ще подадеш жалба срещу онзи, нали? – попита я той, отхапвайки от препечената филия.
  – Чудя се. Той беше пиян и едва ли…
  – Виж се к’ва си – разкрещя й се Тео. – Въпреки всичко, ти не спираш да го защитаваш. Утре ще ти счупи краката, а после не знам к’во може да стане. Може и да те убие…
  – Не говори глупости. Той не е лош човек.
  – Изобщо не ме интересува к’ъв е. Ако си решила да си трошиш главата, го направи сама. Аз не искам синът ми да живее с такъв човек, ясно ли ти е?
  – Стига си ми викал… Какво стана снощи? Успя ли да говориш с него.
  – Аз ли? Ами, не. Търсих го навсякъде, но не успях да го намеря.
  – Тстс… Започвам да си мисля, че си е направил нещо.
  – Какво би могъл да си направи?
  – Не знам. Познавам го. Досега трябваше да е дошъл или пък поне да се обади.
  – Спокойно – засмя се Тео. – Прекалено му е мил живота на този. Надали би си направил нещо.
Телефона на Симона звънна.
  – Кой е?
  – Непознат номер – каза тя и вдигна. – Ало… Да, аз съм. Кажете?… В интензивното ли?… Намушкан с нож?… В коя болница?… Да, да. Идвам веднага – тя затвори телефона и започна да се облича. – Ти си го направил, нали?… Тео, попитах те нещо… Мълчиш? Ясно!
Тя взе бебето и тръгна към вратата. Преди да излезе се обърна към бащата на детето си.
  – Виждаш го малкия, нали?  Гледай да го запомниш, защото никога повече няма да го видиш.
  – Мони, почакай – хвана я за ръката, но тя веднага се отдръпна.
  – Не ме докосвай. Не се и опитвай.

***

Искаше или не, Краси стоеше пред вратата на родителите си. Знаеше, че още щом звънне ще започне ужаса. Така и стана.
  – Краси, миличък – започна майка му. – Влез.
Двамата отидоха в хола. Изобщо не му се отразяваше добре факта, че тя вече е безработна. По цял си стоеше вкъщи и мислеше само за глупости.
  – Баща ми няма ли го? – попита я той, взимайки от ядките, които бяха на масата.
  – Не. Отиде в офиса, но всеки момент ще се върне… Е?
  – Какво?
  – Как върви семейния живот?

***

Райна тъкмо се беше прибрала, когато на вратата се звънна.
  – Аз ще отворя – каза Сиана и тръгна към коридора.
  – Кой може да е толкова рано? – попита изморената жена.
  – Как кой? Гаджето на кака – засмя се Джули.
  – Какво гадже?
Райна отиде до вратата и видя Румен, след което де върна в стаята и каза:
  – Ама това не е ли същото момче, което дойде вчера?
  – Ти позна, мамо. Печелиш 500 000 лева.
  – Не се лигави… Този какво търси тук?
  – Не знам. Вчера вечерта пак дойде.
  – Защо е идвал?
  – Кака каза, че нямал телефон и искал да се обади на някой, но аз не вярвам. Нали видя каква кола кара само…
  – Мили Боже…

***

Тази сутрин Деси закусваше с всички остана на масата в двора, а не сама в кухнята, както обикновено.
  – Тате – каза Христо, ядейки – Довечера съм свободен, нали?
  – В какъв смисъл?
  – Ами, нямаш нужда от помощ за нищо, нали?
  – Не, но нали знаеш, че трябва отлично да научиш HTML!?
  – Научих го.
  – Сигурен ли си?
  – Искаш ли да се басираме. Ако съм научил, ми даваш 5 бона. Ей, така, да си имам.
  – Окей, но ако не си?
  – Ако не съм, ще направя к’вото пожелаеш.
  – Хмм… Чакай да помисля… Докрая на годината няма да се виждаш с никой, няма да използваш никаква техника, дори телевизора и ще станеш домакинята на къщата.
  – Съгласен съм!
  – Хайде, ела да те видя колко си научил.

***

Симона пристигна в болницата. Не искаше да води детето на това място и затова го остави на майка си.
В продължение на два часа никой не й каза какво се случва с приятеля й. Щеше да откачи напразно… Нямаше намерение да го прави, но беше сигурна, че ако се случи нещо с Александър, щеше да предаде Тео. Искаше й се да я лъже и цялото това нещо да не е истина, но неговото мълчание показваше точно обратното. Не можеше да повярва, че е станал толкова ужасен.
Няколко минути по-късно от интензивното излезе един лекар и тя веднага започна да го разпитва:
  – Докторе, как е той? Добре ли е? Нищо няма да му се случи. Ще се оправи, нали?
  – Не се тревожете. Наистина, приехме го в много тежко състояние, но за щастие успяхме да го стабилизираме. Бързо зашихме прободните рани…
  – Рани ли? – прекъсна го тя. – Колко са били раните?
  – Нали Ви казах. Когато го приехме, момчето беше с единия в гроба. Някой така го беше подредил. Цяло чудо е, че успяхме да го спасим. Имаше 23 рани от намушкване с нож и…
  – Какво? – Симона имаше чувството, че ще припадне. – Колко казахте?
  – Да, звучи ужасно, но не се тревожете. Стабилизирахме го. Вече няма опасност за живота му.

***

Спасението на Краси се казваше Симо. Когато баща му дойде, буквално го спаси. Двайсете минути, които прекара с майка си, му се сториха като 24 часа. През цялото това време тя не спря да му говори какви ли не глупости. Мислеше си, че всичко е приключило. Да, ама не. Разпита те първа започна…
  – О, я виж ти кой е дошъл – каза баща му, когато се прибра. – Изчакай ме, сега идвам. Само да се преоблека.
Пет минути след това Симо беше готов и седна на масата, където бяха Красимир и Петя.
  – Е, к’во става? Къде се губиш? Ако не ти бях звъннал, сигурно никога нямаше да ме потърсиш.
  – Може и да си прав.
  – Ама още ли сме скарани?
  – Не. Аз не съм скаран с никой – каза Краси и стана. – Ако нямате какво още да кажете, ще тръгвам.
  – Не се дръж като малко дете. Седни да поговорим.
  – За?
  – Ами, не сме се виждали от месеци. Все ще намерим някаква тема.
  – Почти цял час слушах простотиите на жена ти. Не ми се слушан повече.
  – Вики как е? – попита го Петя.
  – Добре е.
  – Няма ли да има такова…
  – Какво да има?
Симо се засмя.
  – Наистина ли не схващаш?
  – Ами, не. Свикнал съм да ми казват всичко директно.
  – Майка ти те пита дали няма да я зарадваш с внуче – засмя се баща му.
  – Да, синко. Не мислиш ли, че вече ти е време?

***

Сиана и Румен отново бяха в кухнята. Той й обясни, че няма възможност да се обади, а има спешна нужда от работа. Тя много добре знаеше какво е да нямаш и веднага се съгласи.
  – Разбира се, че може – каза му тя. – Изчакай само да донеса телефона.
Сиана отиде в стаята, където майка й веднага я нападна с въпросите си, а сестра й само наблюдаваше.
  – Абе, какво общо имаш ти с този? Какви ги вършиш бе, момиче?
  – Какво да направя!? – каза тя, взимайки мобилния си. – Момчето иска да се обади по телефона, да му откажа ли?
  – Той не може да си купи телефон и затова идва тук, така ли?
  – Да, мамо. Момчето ме чака. Отивам при него.
Сиана отново отиде при Румен.
  – Заповядай – каза тя, подавайки му телефона.
  – Много ти благодаря! – отвърна й той и набра номера. – Ало… Добър ден! Обаждам се във връзка с обявата… На 23 съм… Това не е проблем. Спешно се нуждая от тази работа… Да, ще дойда… Благодаря. Лек ден!… Мерси!
Румен затвори и остана много доволен. Шефа го покани да се видят още този следобед.
  – Много ти благодаря… Аз съм Румен, приятно ми е.

***

Радостин изпитваше Христо, гледайки в учебника по HTML…
  – Какъв е тага за вмъкване на нов параграф в текстова страница?
  –

– отвърна той.
  – За заглавие?
  –
  – Как се затваря таг?
  – С

Цял час го разпитваше. Дори чат-пат повтаряше един и същ въпрос. Макар че изобщо не му се искаше, трябваше да се раздели с петте бона, които беше обещал на синът си.
  – Добре бе, машина – каза му Ради. – Печелиш.

***

Тео разглеждаше телефона на Калин. Искаше да намери някоя следа, която може да му помогне да го открие.
Отвори съобщенията и в “Чернови” видя много неизпратени, сред които имаше и едно адресирано до Тео.
  – Писал е за мен? – каза си той, отваряйки съобщението. – Какво е това?
Започна да го чете…

Часът е 02:46 и сигурно спиш, затова ще ти го пратя утре. Много ми липсваш, братле. Наистина. Знам, че вече не си в клиниката. Знаех си, че ще се оправиш и се надявам, че вече не мислиш за глупости… Дължа ти огромни извинения. Обещах ти да се грижа за заведението ни, но не успях. Прости ми… Просто станаха едни неща, за които сигурно вече знаеш. Знам, че се тревожиш за мен, но недей. Добре съм. Наистина съм добре. Много бих искал да се видим с теб. Аз съм в селото, в което бях прострелян преди време. Искам да разбера цялата истина…

  – Това някаква шега ли е? – каза си изненадано той. – Защо не ми го е изпратил? Нищо не разбирам.

***

Късно вечерта, някъде към 22:00 часа Христо и Деси успяха да се измъкнат. Плануваха да отидат на кино, но буквално в последния момент решиха нещо друго. Те отидоха в един много изискан ресторант. Мислеха, че няма да има свободни маси, но не се оказаха прави.
Ресторанта беше напълно празен. Нещо, което много рядко можеше да се случи. Един сервитьор се приближи до тях и им подаде две менюта.
  – Не – отказа Ицо. – Дамата ще поръчва.
  – Добре, младежо.
Келнера взе менюто му и се върна на бара.
  – Какво ти се яде? – попита го Деси.
  – Поръчай ми това, което ще си поръчаш и на теб.
  – Пиле със сметана обичаш ли?
  – Луд съм по това ястие.
  – Значи е ясно к’во ще ядем.