Течение 48

ТАЗИ ПОРЕДИЦА Е ЗА ЛИЦА НАД 16 ГОДИНИ.

След вкусната вечеря Христо и Десислава решиха да се разходят малко. Те вървяха по улиците из центъра на София. Видяха колко е красив града през нощта. Времето беше много хубаво и разходката им беше повече от приятна. Докато вървяха Ицо няколко пъти хвана ръката й и точно толкова пъти тя му се усмихна.
По едно време те минаха покрай една малка каравана, на която пишеше “Ако гладен си, на правилното място си”.
  – Хей – Христо развали тишината. – Искаш ли да хапнем по един дюнер?
  – Става – отвърна тя, страхувайки се, че ще надебелее.
Ицо се приближи до въпросната каравана и почука на прозореца. Един мъж на около трийсет веднага отвори.
  – Ще поръчвате ли нещо? – попита ги той.
  – Да – засмя се Христо.
  – Само казвате и чичо Бургер и веднага се заема. Какво да бъде?
Когато чуе името, с което се представи продавача, Деси се засмя гръмогласно, след което каза.
  – Аз ще искам бургер. Вече само това ще ям.
  – И аз така – засмя се доведения й брат. – Два бургера с всичко, моля.
След по-малко от десет минути те взеха поръчките си и отидоха на моста, който беше близо до една река. Там седнаха и докато се хранеха си говореха.
  – Вечерта беше много яка – започна той, защото знаеше, че тя няма да каже нищо. – Нали?
  – Да. И на мен ми хареса.
  – Мисля, че трябва да излизаш по-често… Искаш ли да те запозная с приятелите ми? Страхотни хора са. Направо ще се влюбиш в тях.
  – … И какво ще им кажеш? “Скъпи приятели, това е прислужницата ми. Запознайте се…”
  – Защо говориш така? Много добре знаеш, че никога не съм те приемал за такава. Ти винаги си била в списъка ми с приятели.
  – Извинявай. Аз просто…
  – Да, ти просто си странна. Винаги си била такава…
  – Каква?
  – Потайна. Никога не говориш за себе си. Не знам почти нищо за теб. Знам, че вашите са починали, но не и от какво. Нашите също мълчат.
  – Искаш да ти кажа нещо за себе си, така ли?
  – Да, много…Всъщност, ако това е болната ти тема, зарежи.
  – Не, не. Ще ти кажа. Само че не знам как да започна.
  – Как загинаха родителите ти.
  – Бях много малка и споменът е като някакво много бледо петно. Почти не го помня. Помня само, че имаше вода. Много вода…
  – Чакай малко… Ти затова ли толкова често сънуваш вода?
  – Мхм. Не ми излиза от съзнанието.
  – Добре де, но ти как си се спасила?
Деси замълча. Имаше нужда от време, за да може да изкара бледата сценка пред очите си.
  – Имаше един мъж… – продължи тя. – Помня, че дойде и ме гушна. Изкара ме навън и после…
  – Какво стана после?
  – Не помня. Това беше първия и последния ми спомен с него.
  – Да не би да е…
  – Не е умрял. Жив е.
  – Откъде си толкова сигурна, че е жив? След като те е спасил, може да се е върнал да спасява майка ти и баща ти.
  – Не. Откриха телата само на нашите, а батко го нямаше сред тях. Сякаш потъна вдън земя.
  – Имаш брат?
  – Да, но той беше изчезнал два дни преди това да се случи.
  – Да не би и той…
  – Не. Не е умрял. Жив е. Сигурна съм. Съвсем скоро ще го открия. Чувствам го.
  – Мисля, че ако е останал жив, щеше да те потърси.
  – Може и да ме търси. Не знам… Много скоро ще го открия.
  – Поне помниш ли как се казва?
  – Разбира се, че помня. Захари.
Ицо я прегърна и тя облегна главата си на гърдите му.
  – Аз ще ти помогна – каза й той. – Ще ти помогна да намериш батко си.
Десислава му се усмихна, след което се прозя и каза:
  – Стана много късно. Хайде, да се прибираме.
  – Добре, тръгваме си.
Той я хвана за ръката и тръгнаха към дома си.

***

Прозореца в стаята на Тео беше широко отворен, за да влиза въздух. Слънчевите лъчи отиваха право в лицето му, но това не му пречеше да спи. По лицето му имаше капки под. Той въртеше главата си в знак на несъгласие…

Калин закусваше заедно с него. И не! Това не беше приятелска закуска. Най-добрия му приятел се държеше така, сякаш му беше баща.
Калин беше много ядосан.
  – Защо го направи? – крещеше му той. – Убиец ли искаш да станеш?
  – Братле, изобщо не разбирам за какво говориш – отвърна му Тео, мажейки си филийка с мед.
  – Не, брат. Иска ти се да не разбираш… Не мога да повярвам, че изобщо ти е хрумнало да наръгаш човек. Каквото и да е станало, нямаш право да отнемаш човешки живот. Не си Господ, че да казваш кой да живее и кой не. Чу ли? Не си… Такива като теб не могат да бъдат мои приятели. Това беше последната ни среща. Сбогом!
Калин стана от масата и тръгна към вратата. До него застанаха Симона и малкия Теодор, който се обърна към Тео, за да му каже:
  – Моя баща е този, който ме е отгледал, а не този, който ме е направил. Мразя те.
  – Вече никой няма нужда от теб, Тео – каза му Симона, след което и тримата напуснаха дома му.

  – Чакай, чакай… – бълнуваше той. – Калине, Калине…
Тео се изправи рязко.
  – Сън… Просто сън.

***

Иван и Слави вече бяха на самолета за Лондон. Имаха план оттам да движат нещата, за да не привличат внимание.

***

Алармата на Румен звънна точно в 07:00 часа. Той веднага стана и започна да се оправя, защото само след час вече трябваше да мие коли на автомивката. Вчерашното интервю мина доста успешно и той беше нает веднага. Имаше малки притеснения, разбира се. Никога преди не беше чистил коли. Всъщност той изобщо не беше работил. Неговата “работа” беше да точи пари от кредитните карти на баща си. След като се изкъпа и преоблече, той се качи на колата и потегли. Няколко минути по-късно той стигна до въпросната автомивка.
Там Румен се запозна с колегите, които се отнесоха много приятелски с него. Показаха му как точно стават нещата, как да работи.

***

Тео реши да отиде в онова село и да провери дали Калин наистина е там. Ако съобщенията, които прочете снощи, бяха написани от него, то тогава само след няколко часа двамата щяха да се срещнат.
Точно в 11:30 той стигна на въпросното място. Наоколо беше много тихо. Без много да мисли Тео слезе от колата и се приближи до вратата.
  – Отворено е – изненада се.
Той влезе. Къщата не беше голяма. Имаше само две стаи. Той влезе в едната – беше празна. Когато влезе в другата обаче, усети присъствието на Калин, макар че го нямаше в стаята. На масата имаше много чипсове и най-различни напитки, а телевизора беше на музикалния канал, който му беше любим…
Изведнъж той усети нечия ръка на рамото си. Този кратък миг му се стори като цяла вечност. Целия трепереше. Беше го страх да се обърне. Желанието надделя над страха.
  – Калине? – изрече плахо Тео.
Не знаеше дали това, което виждаше е истина или сънува с отворени очи. Той наистина видя Калин, който малко или много се бе променил. Беше пуснал брада и мустаци, косата му беше изрусена. Стила му на обличане също бе променен. Той беше облечен спортно – къс сив анцунг, синя тениска и селски джапанки.
  – Знаех си, че ще дойдеш – каза му Калин. – Очаквах те още вчера.
Тео замълча. Помисли малко, гледайки в земята, след което го прегърна.
  – Знаеш ли колко много ме изплаши? – каза му. – Защо не се обади? Защо не дойде? Знаеш ли какво си помислих? Помислих си, че вече си…
  – Шшшт – спря го Калин. – Добре съм.
  – Защо не се обади?
  – Обаждах се много пъти от скрити номера.
  – К’во правиш в тая дупка? Да не би да си нямаш дом?
  – Нямам си. Продадох апартамента.
  – Как така? Аз защо не знам.
  – Трябваха ми пари.
  – Е, ти нямаш ли?
  – Нямам.
  – Нищо не разбирам.
  – Друг път ще ти разкажа. Довечера ще дойда в квартала. Сега се махай оттук.
Тео не можеше да разбере какво става. Не се бяха виждали от две години, а той го гони.
  – Този път идваш с мен.
  – Тео, казах да се махнеш оттук. Опасно е.
  – Ако ще умираме, нека да бъдем заедно.
  – Не говори глупости. Изчезвай и не казвай на никой, че си ме виждал. Ясно?
  – Защо да не казвам?
  – Ти глух ли си? Ако искаш да ме видиш отново жив, недей клюкарства.
  – К-как така.
  – Оф, по-дяволите. Тук е опасно. Казах ти да се махаш.

***

Александър вече беше преместен в стая. През цялата нощ Симона стоя при него. Вече му беше простила абсолютно всичко…
  – Во… Во… – мърмореше той. – Вода… Искам вода.
Мони много се зарадва, когато чу гласа му. Това значеше, че вече се е събудил. Тя веднага отиде да каже на докторите и да му донесе вода, разбира се.

***

Вики и Краси бяха излезли да обядват навън.
  – Нещо ми се струваш крива – каза й той.
  – Как така “крива”? – засмя се тя.
  – Нещо ти е тъпичко.
  – Скучно ми е. Нищо не правя по цял ден.
  – А ще ти стане ли забавно, ако ти каже, че имам две изненади за теб?
  – Какви изненади – лицето й направо грейна. – Казвай бързо. Искам да знам.
  – Ще отидем на…
  – Хаваиските острови?
  – Нека са Карибските.
  – Наистина ли, ще ме водиш там?
  – Да. Нали ти казах, че не обичам да лъжа.
  – А втората? Каква е втората изненада?
  – Ще ти я кажа, когато пристигнем там.
  – Аз искам да разбера сега.
  – Не си прави труда.
  – Е, в такъв случай да отидем да си приготвим багажа.

***

През последните 3 години на Калоян изобщо не му вървеше. При раждането на Дани (синът му) жена му почина. Той дълго време беше в депресия… Нямаше избор. Трябваше да продължи да живее. Даниел, който вече беше на 14 години, бе единственото нещо, което покойната му съпруга остави. Започна да се грижи сам за него… Това беше временно, разбира се. Калоян трябваше да продължи с бизнеса си. Той беше собственик на няколко фабрики за хранителни продукти. Откакто той се върна на работа, майка му започна да се грижи за малкия Дани…
Годините минаха и нещата се промениха. Калоян искаше да си намери нова жена, защото нямаше намерение докрая на живота си да бъде сам. Тази вечер той имаше среща с една жена. Запознаха се в един нощен клуб и той определено я хареса. Изобщо не попита сина си, защото смяташе, че вече е достатъчно голям и ще го разбере.

***

Борислава и Радостин бяха излезли рано. Докато Деси все още спеше, Христо реши да й приготви закуска, или по-скоро обяд, защото часът вече беше 12:16. Той слезе в кухнята, където беше Зорница, една от многото прислужници в къщата.
  – Здрасти, Ицо – каза му тя. – Искаш ли нещо.
  – Искам да приготвя нещо за хапване, но мисля, че ще трябва да ми помогнеш.
  – Кажи какво ти се яде и аз ще се погрижа.
  – Не, не. Ти просто ще ми помагаш…

1 час по-късно:

Обяда вече беше готов. Христо тръгна с подноса към стаята на Десислава. В него имаше страшни вкусотии.
  – Добро утро – каза й той, когато влезе в стаята й и видя, че се е събудила.
Деси погледна много изненадано към подноса.
  – Какво е това?
  – Обяда ти.
  – Ти ли го направи?
  – Не ти се вярва, нали? Ходи и питай леля Зорница. Тя искаше да ми помогне, но аз отказах.
  – Ммм. Много е вкусно – каза тя. – Страхотен си.
  – Наистина ли ти харесва?
  – Да. Ъъъ. Защо само една чиния? Ти няма ли да ядеш?
  – Не. Снощи преядох. Ще е добре днес да погладувам малко.