Аз съм готов да се срещна със своя Създател. Друг е въпросът дали Създателят е готов за великото изпитание да се срещне с мен.
Всичко започнаq когато бях на 14. Живеехме в мизерия и глад. Майка ми работеше като чистачка, а баща ми беше пияница. Непрекъснато биеше мен и майка ми за пари, с които си купуваше алкохол. Мама едвам ни хранеше вкъщи. 7 гърла живеехме в почти паднала къща без ток и вода, а аз мечтаех да водя лъскав живот. Исках да съм сред големите, но в същото време не исках да си цапам ръцете. Да, ама не стана. Квартала беше пълен с наркомани и всички търсеха да се надрусат. В тази мръсна игра ме вкара един мой приятел, който се казваше Сашо, но всички го знаеха като Ботора от квартал Надежда. Абсолютно всички имаха страх от него. Една вечер бяхме седнали на по една бира в лъскавата му кола.
– Искам да съм като теб, братле – казах му аз, а той ме изгледа мега странно.
– Мислиш ли, че си готов за това?
– Повече от всякога. Ще правя всичко, което ми казваш, ще видиш. Гарантирам ти, че няма да те разочаровам.
– Щом е така, добре – Сашо отвори жабката на колата си и ми подаде един телефон. – Сега си отвори ушите и ме слушай много внимателно какво ще ти кажа. Щом т’ва нещо звънне, трябва да си при мен, без значение по кое време на денонощието.
– Ако това е единственото ти условие, бъди сигурен, че няма да имаш никакъв проблем.
– Имаш право веднъж да го изключиш и това е, когато легнеш между цветята… Тук има два изхода – единият е да излезеш богат, а другият – мъртъв.
Без изобщо да се замислям, приех условията му и се прибрах вкъщи. През цялото време мислех и мечтаех как ще изплувам от гетото, в което живея, как мама ще си стои вкъщи и няма да се прибира почти умряла от работа…
Мина ден, минаха два мина… Стана седмица, но Сашко така и не се обади. Чак на втората седмица ми звънна и ми каза, че има задача за мен. Трябваше веднага да отида на паркинга до училището ми. След като се отдалечих от къщата усетих, че някой върви след мен, но впоследствие се сетих, че Сашо ми каза, че ще изпрати някакъв негов човек. Това беше Тъпото, който от днес нататък ще ми бъде „дружка“. В най-крайната част на паркинга беше спряла един огромен черен джип. Както и си помислих, това беше колата на Ботора. С новата ми дружка се качихме в колата.
– Намерили сте се значи, това е добре. Слушай сега, дребен. Ако имаш проблем с някой, той ще ти помогне. Ако те хване полиция, и дума да не си обелил, ясно ли ти е?
Кимнах с глава, след което Сашо ми даде един пакет.
– Това трябва да се достави до адрес. Тъпото знае къде.
– Добре – казах аз, след което се качихме с Тъпото в неговата кола.
– Ще спра да хапнем някъде – каза ми той, докато шофираше.
– В 15:30 трябва да сме на мястото, иначе Сашо ще убие и двама ни.
– Тихо сега. Тук аз командвам, нали знаеш!?
Спряхме на една бензиностанция.
– Няма ли да дойдеш с мен? – попита ме той, след като видя, че нямам намерение да слизам.
– Не.
Докато той беше в магазинчето, при мен дойдоха четирима мъже с автомати. Единият ме фрасна в главата, след което изгубих съзнание…
Няколко часа по-късно се свестих – бях вързан и с качулка на главата.
– За кого работиш? – попита ме някой като през това време ме чупеше от бой.
– За майка ти – отговорих нервно аз, след което последваха още удари.
– Пак ще те попитам… За кого работиш?
– Е,добре. Щом токова настояваш, ще ти кажа. За сестра ти работя.
– Копеле шибано – пак ме удари. Кажи ми откъде взе пакета?
– От дъщеря ти. Даде ми го, след като я изчуках.
Последваха още няколко удара, след което ми свалиха качулката. Сред тези изроди беше и Сашо.
– Честито, назначен си – каза ми той. – Вече работиш за мен.
Усмихнах се с разбитата си уста. Макар и пребит, бях доволен. Това значеше край на мизерията. Мамка му! И на мен слънцето ми се усмихна. Сашо се обърна към Тъпото:
– Дължиш ми 500 евро. Малкият се държа много мъжки, не обели и думица – погледна към мен. – Ако си така и занапред, ще излезе човек от теб.
След време получих обаждане от Тъпото, който ми каза да се приготвя, защото има работа за мен. Срещнахме се пак на онзи паркинг, но този път в неговата кола.
– Отговаряш за нея с живота си – каза ми той, визирайки раницата, която ми даде.
– Добре. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен.
– Нали знаеш какво има вътре?
– Знам, разбира се.
Започнах да обикалям из квартала. Само за няколко часа продадох цялата стока, до последната прашинка бяло. Обадих се на Тъпото и му казах да дойде да ме вземе от мястото. След около двадесет минути той спря с колата и? отвори прозореца.
– К’во стана? Защо ме извика толкова рано?
Качих се без да му отговоря. Изкарах всичко от джобовете си до последната стотинка.
– Това е всичко, което изкарах.
– Браво, младши – каза ми той изненадано. – Ето ти твоя дял.
Даде ми цели 100 кинта, за мен това бяха много пари. Когато се прибрах вкъщи, видях, че мама седеше навън, както винаги изморена от работа.
– Къде беше? – попита ме тя, но аз си замълчах. – Попитах те къде беше?
– На работа – отговорих й аз.
– Не ме лъжи. Видях те в колата на онзи главорез Тъпото. Каква работа имаш ти с него?
– Каква работа мога да имам аз с него бе, мамо. Просто ме докара. Знаеш, квартала е опасен.
Мама беше загрижена за всички ни. Не искаше да станем престъпници. Трепеше от сутрин до вечер. Толкова беше изморена, че се тръшна и заспа… аз също.
На следващата сутрин отидох на училище, всичко беше нормално. Работех предимно нощем, а парите си ги криех на различни места, за да не ги намерят. Прибрах се вкъщи. Отпред имаше линейка и полиция, а братята и сестрите ми се бяха събрали, явно се беше случило нещо. Затичах се и след няколко секунди бях вътре. Видях локва кръв
– Какво е станало? – обърнах се към сестра ми.
Тя плачеше и не можеше да каже нищо от страх. Видях мама. Очевидно, тя изглеждаше най-спокойна от всички.
– Какво е станало?
– Баща ти… Той взе пистолета… Взе го и се застреля.
Макар че баща ми ни смачкваше от бой, ни обичаше. Тогава времето сякаш спря. Всичко потъна в мрак. Нищо не чувах и нищо не виждах. Сякаш земята спря да се върти. Казах си мамка му … и нищо повече.
Минаха се няколко дни, погребахме го. Мама беше съсипана. Обещах й, че аз ще се грижа за нея, братята и сестрите ми. Въобще не им пукаше… Прибрахме се и дълго мислех… Казах си или ще потъна, или ще изплувам. Сега съм сам, няма кой да ми помогне. Напуснах училище и започнах доста сериозно да продавам наркотици. Освен Тъпото имаше още няколко момчета, с които работех. Бяхме като семейство. Всеки пазеше гърба на другия, сред нас предатели нямаше.
Минаха се няколко месеца. Вече се бях издигнал. На седмица изкарвах по двадесет хиляди. Най-силни приходи имахме, когато даваха социалните. Ставахме в шест сутринта и до 23:40. Когато се прибирах, давах малко пари на мама. Тя знаеше че мия коли, но не беше така. Беше ми кофти, че я лъжа. Веднъж бях забравил малко от стоката в раницата ми и тя я откри. Този път стана доста напечено.
– Какво е това? – попита ме тя.
– Не те интересува – развиках й се аз.
Издърпвайки раницата от ръцете й, чух нещо, което не исках да чувам.
– Изчезвай от дома ми и никога повече не се връщай тук.
Така и направих. Беше ми тъпо, но какво да направя? Излязох и не се върнах. Започнах да преследвам мечтата си за лъскав и охолен живот. Всяка вечер едно и също – секс, пари и алкохол. С момчетата си бяхме наели апартамент и правехме супер яките купони. Един ден както си вършим работата всеки на ъгъла, си чуха се изстрели Четири изстрели. Помня ги и не бяха от полицаи, а от някой друг. Сашо плащаше доста добре на ченгетата и те не ни закачаха. Това бяха едни копеленца, с които враждувахме. Един от хората ми беше повален – лежеше на пода… мъртъв …….. Почувствах се странно.
Вече не бях на 14, станах на 18 – пълнолетен. Имах чувството, че света е в краката ми. Обаче всичките тези неща, които имах, не ми даваха това, от което имам най-голяма нужда – майка ми….. Минаха се години от както си тръгнах. Вечерта не можех да заспя, не ми се купонясваше. Сякаш буца беше останала в гърлото ми. Цяла вечер обикалях из квартала. Припомних си безгрижното детство. Спрях пред вкъщи, но беше заключено. Видях съседа, който живееше точно до нас.
– Къде е майка ми?
– Вече не живеят тук. Трябва да се лекува, а в тази мизерия няма как да стане. Много е болна жената!
Стареца ми даде новия адрес на една от сестрите ми. Оказа се, че се е оженила за някакъв, който даже и не познавам. Че как да го познавам, та аз не съм се връщал вкъщи от години. Отидох до новия им дом и позвънях на вратата. Сестра ми очевидно не се зарадва да ме види.
– Какво търсиш тук?
– Дойдох да видя как сте. Разбрах, че мама е болна.
– Кога започна да се интересуваш толкова от нас?
– Защо говориш глупости? Не съм спрял да мисля за вас.
– Тези ги разправяй на баща ми като отидеш при него… Ти избра своя път, а сега се махай.
Сестра ми беше твърдо решена да ме изгони, но аз нали съм нахален… Влязох вътре. Апартамента не беше голям, но пък беше уютен. Запознах се и със зет ми, видя ми се добър човек. Отидох в хола и видях майка ми. Лежеше на дивана, косата й беше посивяла, а кожата й сбръчкана. Приближих се и я хванах за ръката. Чувствах се безсилен. Целия град имаше страх от мен, а сега съм безсилен пред една стара жена. Ах, и дума не обелих. Просто седях и я гледах с часове…
Излязох от стаята и отидох при сестра ми, която беше с мъжа си в другата стая.
– Аз ще ви оставя – каза той, излизайки. – Сигурно имате да си поговорите за много неща.
– Кажи ми, трябва ли ви нещо? – попитах я аз.
– Не. Нямаме нужда от нищо, купено с мръсните ти пари.
– Не се инати – бръкнах в портфейла си и извадих няколко стотачки. – Вземи ги. Мама е болна. Трябват й лекарства, а те са скъпи, знаеш. И като гледам мъжа ти също не е вързал и цъфнал.
В крайна сметка тя прибра парите. На масата имаше тетрадка и химикалка. Отворих я и на последната страница написах номера ми.
– Ако има нещо ми звънни, веднага ще дойда.
Точно три дни след по-късно тя ми се обади и ми съобщи най лошата новина… Мама си отиде от този свят …..
Външно бях суров и студен, а вътре в мен плачех като малко дете, но не го показвах пред другите. Погребахме я и аз вече не бях същия. Целия ми свят се обърна с краката нагоре, от сърцето ми кръв капеше…
На сутринта се почука на вратата и нахлуха няколко ченгета. Проснаха ни всички по корем и намериха 2 килограма от стоката. Лепнаха ни яка присъда, обаче Сашо оправи нещата. Смекчиха ни присъдите доста, даже излязохме от затвора и вечерта Сашо ни повика в къщата си. Всички бяхме в една огромна стая. От тавана й висеше въже, а на него беше закачено нещо покрито с черен плат. Тогава дойде и Бореца. Той беше най-главен. Всички работехме за него. Сашо ми направи жест с ръка да дойда и аз дойдох.
– Кой е този – Бореца попита Сашо.
– Това е нашия служител на годината – подхвърли шеговито той.
– Ааа, това ли е момчето, за което ми разказа?
– Да.
Аз стоях тихо и кротко без да казвам нищо.
– Защо тогава не е в отбора на големите, а е при дребните рибки?
– Ами, тази вечер ще се докаже дали става за големия отбор – Сашо млъкна за секунда, след което изкрещя: – Тишина!
Абсолютно всички млъкнаха и в стаята настана една огромна тишина. Сашо започна да обяснява как всички сме едно цяло, че сме като семейство и всеки трябва да пази гърба на другия и как предателите се наказват жестоко. Най-накрая махна черния плат и видях, че от въжето с главата на долу висеше Ботора. Бях стъписан. Какво по дяволите правеше там той.
– Всички познавате нашия колега Ботора. Е, той се оказа най-гнусния и мазен предател. Това копеле пееше всичко на ченгетата. –
Сашо ме повика по име. – Време е да се докажеш. Или ще бъдеш верен другар, или и ти ще умреш като него.
– Какво трябва да направя, за да се докажа?
– Убий Ботора!
– Само това ли?
– Да.
Взех пистолета и го погледнах в очите, макар че беше доста високо. За няколко секунди си спомних всичко. Как ми помагаше и ме пазеше…, но в крайна сметка той беше предател. Трябваше да го убия… БАААМ БАААМ БААААМ БАААМ БАААМ БАААМ
Гръмнах го без много да му мисля. Целия бях в кръв. Мамка му, какви ли не глупости съм правел, но никога не бях убивал.
– Тоя го искам в отбора на големите. Действа с размах и това много ме кефи убивал
С влизането си в този отбор станах много важна клечка. Струваше си убийството. Събирах оборота от наркотиците, казината и проститутките. Всички работеха за мен, не аз за тях. Това беше нещото към което се целях. Дори не си бях мечтал за лукса, в който живея и за парите, които харчех.
Една вечер Бореца повика мен и Сашо, който ме предупреди. За него бях като син или по-малък брат, както и той за мен. Аз израснах покрай него
– Внимавай със стареца – каза ми той. – Днес си му удобен, а пък утре може да го стягаш в обувките.
– Не се тревожи.
Отидохме да се отчетем при Бореца. Петте фамилии, управляващи града имаха страх от него. Той беше безмилостен. Отидохме в дома му. Къщата беше страхотна, всичко по поръчка. Аз я гледах с интерес.
– Иди до колата – каза ми Сашо. – Донесе парите.
Когато се върнах чух, че двамата се карат. Аз нали вече бях старо куче си извадих пистолета и го заредих.
– Изсипи всички пари на масата – каза ми Бореца, още щом влязох.
След като Бореца преброи парите, се установи, че на всеки пет милиона Сашо е прибирал по един за себе. Бореца мразеше да го лъжат. Извади пистолета си и застреля Сашо пред очите ми, след което насочи оръжието към мен. Да, но аз бях много по-бърз и го застрелях. В този свят за да станеш бос, трябва да убиваш.
Сега вече бях шеф на шефовете. Постигнах всичко.
Въпроса сега е кой ще ме свали мен? Е, никой не успя!
НО ТОВА НЕ СТИГА!!!
Минаха години, остарях. Имах много жени, но нито една от тях не остана с мен за дълго. Плашеха се от начина ми на живот. Братята и сестра ми ме бяха забравили напълно и с право. Аз избрах парите и охолния живот пред тях. Мама си отиде заради нас. Горката, работеше по цял ден, за да ни храни. Било е почти напразно. С времето едно разбрах, всичко в този живот се връща. ОСТАНАХ САМ! С много пари и имоти, но САМ! Сега, лежащ на смъртно легло, почти повален от проклятието, наречено Рак, преосмислям нещата. Чак сега си давам сметка, че ако не бях захващал с мафията, всичко щеше да бъде много различно. Щях да имам детство като детство. Майка ми нямаше да си отиде толкова млада. Щях да имам семейство – жена и деца, които да бъдат до мен. Сам съм си виновен. Сега вместо да бъда сам, можеше жена ми да ме държи за ръката, дъщеря ми да ми носи рисунки, а синът ми да разговаря с мен по мъжки. НО НЕ! Аз нямам право на това щастие в последните ми дни на този свят. Лежа на това болнично легло и гледам как идват роднините на другите пациенти. Само при мен няма кой да дойде… и че защо да идва!? Лежа на това болнично легло и чакам… Чакам да удари часът… Часът на моята смърт!
Край
Make a one-time donation
Your contribution is appreciated.
DonateMake a monthly donation
Your contribution is appreciated.
Donate monthlyMake a yearly donation
Your contribution is appreciated.
Donate yearly
Коментари
Публикуване на коментар