Помня

За тебе никой станал.
Живот като в затвор.
Сякаш рак ме е хванал.
Лекувам със разтвор.

С хапчета ме тъпчат,
но не ме успокояват.
Мислите сърцето дъвчат.
Да съм с теб настояват.

Но уви, ти не щеше
„Как си?“ да ме питаш.
В лицето ми крещеше
„Ставай, да се измиташ“

Помня всяка дума,
която ти ми каза.
Изтри ме като с гума,
като нищо ме отряза.

А аз помня, обеща.
В любов ми се кълнеше.
Заедно бяхме във нощта,
вечно с мене беше.

Щеше да си с мен
от началото до края.
Със всеки изминал ден
к’во ще стане зная.

Усещам накъде биеш.
К’во искаш вече знам.
От сърцето да ме изтриеш,
на мен да сложиш бан.

Уж, нямаше от мен да бягаш,
щеше вечно да си с мене ти.
Но ето, днес със други лягаш.
С други се прегръщаш, нали?

Нямаше да ме оставяш
вечер да си лягам сам.
Точно в този миг ми трябваш,
но ти си някъде там.

Имам нужда от твоето рамо,
преди в сън да се унеса.
Искам да ми се обадиш само,
просто да ти чуя гласа.

Да ти кажа, че ми липсваш,
че те обичам страшно много.
Да ти каже, че му писваш…
Не, сърцето не е готово.

Да ми омръзнеш няма как.
Все си в моите мисли.
След смъртта ще те искам пак.
В моя гроб ще спиш ли?