Така ме запомни

Защо ли вярвам
на теб, на любовта ти?
По-добре да избягам,
да сме непознати.

Да не те бях срещал
Боже, акъл ми дай.
Да не се бях сещал
за теб след всеки край.

Да не бях се връзвал
на думите, на лъжите.
Да не бях избързвал,
да те мисля от добрите.

Знаеш, ли писна ми вече.
Сърцето на прага на дома ти стои.
Заедно лягаме, пак си далече.
Отчуждихме се. Не сме като преди.

Много ми казаха
“Не се влюбвай в тая”.
Прави се оказаха,
ама аз от де да зная.

Защо ли да чувам
колко си над мене?
Защо ли да псувам?
Защо ли да ми дреме?

Защо ли да обичам
човек с душа от камък?
Сега от теб се отричам.
Запомни ме като жалък.

Като нещастника,
който беше готов
да скъса ластика
на своя живот.

Помни ме като глупака
(такъв съм, недей да отричаш)
който се разплака,
като каза, че го обичаш.

Като копелето гадно
с онази гадна тръпка.
За любовта ти беше жадно,
мечтаеше за прегръдка.

Като ревльото нещастно,
дет’ за теб сега тъжи.
Не, няма страшно!
Така ме запомни.