Не звъниш

 Дойде денят. Честито.

Вече не звъниш.
Всичко в мен е убито.
Как спокойно спиш?

Камъкът голям
в душата ми се перчи.
Заседнал си е там
и да дишам даже пречи.

Пръсна ме на части.
Как да се сглобя?
Със „Сбогом“ като „Здрасти“
ми съсипа и съня.

Ден едно...
Душата плаче,
треперят ми ръцете.
В едно легло,
като сираче,
търсят те и двете.

Втори ден.
Бутилка трета.
Болката си още крия.
Не си до мен
във нощ проклета.
Любовта ми ти уби я.

Сам ме пусна
в дни студени.
Няма кой да ме завие.
Кръвта напусна
моите вени
и свят ми се вие.

Добре ли се чувстваш?
Искам да знам,
щом ме настъпваш
и оставяш ме сам.

Кеф ли ти прави
да ме виждаш ранен,
всяка рана да пари
във всяка точка от мен?

Да се влача по пода
като някакъв бездомник...
Сори, не мога
да съм просто любовник.