Едно кафе

 Съдбата пак ни дели,

мръсно ни прави.
Пак ще боли,
в болка ще ни дави.

Всеки питам — и казва,
че така писано било.
Кой, за Бога, наказва
доброто със зло?

Имам нужда от време
за сто неказани думи.
Преди съдбата да вземе
любовта помежду ни.

Ела, прегърни ме,
в мен се гушни.
Стискай, убий ме.
Убийцата да си ти.

Колко е часът,
дали съм закъснял,
роза да ти донеса,
преди да съм умрял?

Колко време, кажи,
ми остава на мен,
че адски ще тежи
да си тръгна ранен.

Имам ли минути
четири-пет поне,
за думите нечути,
за едно кафе.