Паник бутона

 Разкъса сърцето, рани ми душата.

Разплака лицето, уби ме сълзата.

Гадна отрова, тъмна, проклета,

черна прокоба, с мене заета.

Вътре дълбоко в мене забита,

ранява жестоко, без да ме пита.

Бързо забрави – боли любовта ни,

в мене остави отворени рани.

За помощ се моля, но кой ли ме чува?

Стискам икона, а така ми се псува.

Полиция, пожарна, авери, психолог –

на всеки му писна от моя порок.

Ти си порокът, който ме мъчи,

от години урокът, който ме учи

да мачкам, да бягам, да нямам сърце,

но тичам и падам в твоите ръце.

С огън в очите ти ме запали,

пламнах в пожара, щом ме погали.

И вече душата в пламък бушува,

а в мене тъгата вика и те псува.

Без тебе в леглото как да си легна?

От кръчми ме гонят – пиянска легенда.

Спомени с уиски опитах да убия,

но за тебе разпитвах, като се напия.

В папката „Бивши“ как да те сложа?

Мастилото черно по моята кожа

все ще напомня коя си била.

Да не падна накълцан, просто ела.

Вдигни телефона за малко поне.

Аз без тебе не мога да съм добре.

Не мога да дишам, нито да спя.

За помощ се моля, викам, крещя.

Паник бутона нещо не бачка.

Викам и моля: „Нарани ме, глупачка!“

Никой ли няма да ме спаси?

Пак полудяла, живота гаси.

Гледам със СОТ-а няма сигнал

и май че животът върви към финал.

Изхода търся – няма врата.

Ти си огънят, аз пепелта.

Християн Чорбаджийски - Krischo

27.05.2026 г.